Читать «Огледален танц» онлайн - страница 159

— Извинявай, Марк — измърмори медикът.

„Той умира и продължава да мисли за мен. Опитва се да снеме съмненията от мен.“

— Въздушната кола ще ни срещне на най-близката просека. — Елена посочи надолу по склона. — Идете там, ако искате да пътувате с нас.

Велосипедът бавно и внимателно се вдигна във въздуха.

Марк я послуша и се затича надолу по склона, следейки движещата се над дърветата сянка. Тя го изпревари. Той засили темпото, хващаше се за дънерите на завоите и стигна до просеката с ожулени длани точно когато медикът от ИмпСи, Елена и телохранителят Пим качваха графа в купето на лъскава черна въздушна кола. Марк се вмъкна вътре, седна отзад до Елена и веднага след това капакът се затвори и колата се херметизира. Пим пое управлението, колата се издигна по спирала нагоре, след това полетя. Медикът коленичи на пода до пациента си, сложи му кислородна маска и му направи синергичен²³ хипоспрей за предпазване от шок.

Марк пухтеше по-силно от графа поне до момента, когато съсредоточеният армейски медик го погледна намръщено, но за разлика от графа, след малко възстанови нормалното си дишане. Беше се изпотил и вътрешно трепереше. Последния път беше изпитал това чувство, когато барапутранските сили за сигурност бяха стреляли със смъртоносни оръжия по него. Можеха ли въздушните коли да летят толкова бързо? Марк се молеше в турбините на ракетния двигател да не попадне нещо по-голямо от насекомо.

Въпреки синергията очите на графа помътняха и бяха уплашени. Той посягаше към малката пластмасова кислородна маска, отблъскваше опитите на разтревожения медик да контролира ръцете му, настойчиво сочеше към Марк и толкова ясно показваше, че иска да му каже нещо, че беше по-малко рисковано да му разрешат, отколкото да се опитват да го спрат. Марк коленичи до главата му.

Графът пошепна с тон на най-голямо доверие.

— Всяко… истинско богатство… е биологическо.

Медикът изненадано погледна Марк. Не разбираше. Марк можа само безпомощно да вдигне рамене.

— Мисля, че богатството му се изплъзва.

Графът се опита да говори още един път по време на спешното пътуване: смъкна маската, за да промълви: „Плюва“, при което медикът му повдигна главата, за да плюе — едно противно кашляне, което само временно очисти гърлото му.

„Последните думи на великия човек“ — мрачно помисли Марк. Целият този чудовищен, удивителен живот свършваше с едно „Плюва“. Наистина съвсем биологическо. Обгърнал с ръце тялото си, той седеше свит на кълбо на пода и разсеяно гризеше кокалчетата на пръстите си.

Когато пристигнаха на площадката за приземяване в Хасадарската областна болница, към тях мигновено се спусна цяла армия медицински персонал, която бързо отнесе графа. Армейският медик и телохранителят на графа излетяха. Марк и Елена бяха отведени в една уединена чакалня и останаха там.

По едно време надникна една жена с болничен лист в ръка и попита Марк:

— Вие ли сте най-близкият роднина?

Марк отвори уста и спря. Просто не можеше да отговори. Спаси го Елена, която каза:

— Графиня Воркосиган лети насам от Ворбар Султана. Ще пристигне след няколко минути. — Това, изглежда, задоволи жената и тя излезе.