Читать «Огледален танц» онлайн - страница 157

„Парализираща отрова… сърдечен инфаркт… аз трябваше да се справя с теб… трябваше да чакам и да те гледам двайсет минути, докато умреш…“ Как бе станало това? Черна магия? А може би той беше програмиран и част от него вършеше неща, за които останалата част дори не подозираше — като някоя от раздвоените личности в книгите. „Аз ли направих това? Оо, Господи! Оо!“

Графът успя да се усмихне и прошепна:

— Не се плаши, момче. Просто се върни вкъщи и доведи охраната. Не е много далеч. Обещавам да не се движа. — После се чу прегракнало гъргорене. Смях?

„Но аз не обръщах никакво внимание на пътеките, по които се изкачвахме. Просто го следвах.“ Дали да не опита да го носи? Не. Марк не беше лекар, но добре разбираше, че идеята да се опита да го пренесе е много лоша. И глупава. Графът беше много по-тежък от него.

— Добре. — В крайна сметка нямаше чак толкова завои. — Вие… вие… — „Да не си посмял да умреш, дяволите да те вземат. Не сега! Не с мен!“

Марк се обърна и затича назад; плъзгаше се, падаше по лице на пътеката. Надясно или наляво? Наляво, надолу по широката пътека. Откъде, по дяволите, бяха излезли на нея? Бяха минали през някакви храсти… но по целия път имаше храсти и безброй пътечки между тях. А, имаше и едно препятствие за коне. Може би беше това? Всичките са еднакви. „Ще се изгубя в тези гори, тичам в кръг вече… двайсет минути, докато умрат мозъчните му клетки и той се вдърви, и всички ще мислят, че съм го направил аз…“ Препъна се в едно дърво, подскочи, спря и се опита да определи посоката. Чувстваше са като куче, което тича за помощ: когато пристигне, единственото, което ще може да направи, е да лае, да вие и да се търкаля по гръб, и никой не ще може да го разбере… Задъхан той се хвана за дървото. Огледа се. Не трябваше ли мъхът да расте на северната страна на дърветата, или това се отнасяше само за Земята? Но повечето от тези дървета бяха от Земята. На Джексън Хол някакъв лигав лишей растеше на южната страна на всичко, включително по сградите, и трябваше да го изстъргват от касите на вратите… аха! ето го потока. Но нагоре или надолу по потока бяха тръгнали? Той се обърна наляво и затича.

Слава Богу! По пътеката пред него крачеше висока жена. Елена. Сигурно отиваше към конюшните. Той не само беше на прав път, но и беше намерил помощ. Опита се да извика. Гласът му прозвуча като грачене, но успя да привлече вниманието й. Тя погледна през рамо, видя го и спря. Той залитна към нея.

— Какво става с вас, по дяволите? — Първоначалната й студенина и раздразнение отстъпиха на любопитството и зараждащата се тревога.

— Графът… — почна задъхано Марк. — Стана му лошо… в гората. Доведете… охраната му…

Тя сви подозрително вежди.

— Болен? Как така? Преди час се чувстваше прекрасно.

— Наистина е болен! По дяволите, побързайте!

— Какво сте направили… — започна тя, но неговата очевидна силна мъка надделя над подозрението й. — Комуникационната апаратура в конюшнята е най-близо. Къде го оставихте?