Читать «Илюзия с огледала» онлайн - страница 79

— Да не би да се опитвате да възстановите престъплението? — попита мис Марпъл с добре овладян глас.

— Моля? — Алекс я изгледа намръщено. След това лицето му се проясни.

— О, това ли? Не, не съвсем. Исках да видя всичко от съвсем друга гледна точка. Представях си това място като театър. Не като нещо реално, а като измислица. Елате тук. Приемете, че всичко е декор. Осветление, входове, изходи. Герои. Шумове. Много е интересно. Не, това не е моя идея. Инспекторът ме подсети. Мисля, е той е доста жесток човек. Тази сутрин направи всичко възможно, за да ме изплаши.

— И успя ли?

— Не съм сигурен.

Алекс описа експеримента и пухтящия Доджет.

— Времето — каза той след това — е толкова заблуждаващо! Човек си мисли, че дадено нещо трае ужасно дълго, а всъщност далеч не е така.

— Да — съгласи се мис Марпъл.

Играейки ролята на публиката, тя застана на друго място. Декорът сега се състоеше от огромна стена, покрита с гоблен и изчезваща нагоре в мрак, с роял вляво и кресло до прозореца вдясно. Много близо до креслото се намираше вратата към библиотеката. Столът пред рояла пък беше само на няколко крачки от другата врата, която водеше към стълбата. Два много удобни изхода! Публиката, разбира се, може да ги наблюдава през цялото време…

Само че предишната нощ нямаше публика. Поне никой не бе гледал декорите, пред които мис Марпъл стоеше сега. Публиката бе с гръб към тази сцена.

„Колко време — мислеше тя — би отнело на човек да се измъкне от стаята, да изтича по коридора, да застреля Гулбрандсен и да се върне? Не чак толкова много. Измерено в минути и секунди, много кратко наистина…“

Какво ли бе имала предвид Кари Луиз, когато каза на мъжа си: „Значи това мислиш и ти? Но мога да те уверя, Луис, че грешиш!“

— Мога да добавя, че тази забележка на инспектора беше удивително умна. — Гласът на Алекс наруши потока на мислите й. — За това, че театралните декори всъщност са нещо реално. Направени са от дърво и картон, залепени са с лепило и са еднакво истински както от боядисаната, така и от небоядисаната страна. „Илюзията — това бяха думите му — е в очите на зрителите.“

— Както при фокусниците — промърмори мис Марпъл едва доловимо. — Някои илюзии се постигат с огледала.

Влезе Стивън Рестарик, леко задъхан.

— Здрасти, Алекс — каза той. — Този малък нехранимайко, Ърни Грег… не знам дали го помниш?

— Този, който игра Фест в „Дванадесета нощ“? Стори ми се доста талантлив.

— Да, има талант. Освен това е много сръчен и отлично се справя с дърводелската работа. Само че не става дума за това. Похвалил се на Джина, че нощем излиза и се разхожда насам-натам. Казал й, че и снощи бил навън и видял нещо.

Алекс се извърна рязко към него.

— Какво е видял?

— Тайна. Всъщност почти съм сигурен, че се опитва да си придаде важност, да блесне, така да се каже. Ужасен лъжец е, но си помислих, че ще е добре да го разпитаме.

Алекс отговори бързо:

— По-добре да не го закачаме известно време. Нека не си мисли, че ни е заинтригувал особено.

— Може би имаш право. Ще го оставим за довечера.

Мис Марпъл, в ролята си на подвижна публика, се сблъска с Алекс Рестарик и бързо направи крачка назад.