Читать «Цитаделата» онлайн - страница 243

— Доктор Менсън — възкликна тя и лицето й светна. — Как сте, докторе?

Отговорът му дойде с мъка. Разбра, че тя не знае за неотдавнашните му нещастия. Остана вдървен на входа, загледал се в нея. Дъждовната вода бавно капеше от периферията на шапката му.

— Влезте, докторе. Вир вода сте. Такава ужасна вечер…

Прекъсна я с напрегнат, неестествен глас.

— Госпожо Видлер, отдавна се каня да мина да ви видя. Чудя се как я карате.

— Справям се, докторе, не е толкова лошо. За обувките имам един нов млад помощник. Добър работник. Но влезте, нека ви дам чаша чай.

— Не, аз просто минавам — поклати той глава. — Вероятно Хари много ви липсва.

— Е да, разбира се. Особено в началото. Но чудно е — тя дори се усмихна, — чудно е как човек свиква с нещата.

Бързо и объркано той каза:

— Мисля, че в известен смисъл аз съм виновен. Всичко стана така внезапно. Често ми се струва, че би трябвало мен да вините.

— Да ви виня! — тя поклати глава. — Как може да говорите така, след като направихте всичко, дори намерихте клиника и най-добрия хирург…

— Но виждате ли — настояваше той с дрезгав глас, целият вкочанен от студ. — Ако бяхте постъпили другояче, може би ако Хари бе отишъл в болницата…

— Не бих допуснала нищо друго, докторе. Моят Хари получи най-доброто, което може да се получи с пари. Че какво, само погребението му да бяхте видяли, венците. Как ще ви виня! Колко пъти съм казвала в този магазин, че Хари не би могъл да намери нито по-добър, нито по-любезен, нито по-опитен лекар от вас.

Тя продължаваше да приказва, а той с болка виждаше, че колкото и открити признания да прави, тя няма да му повярва. Тя имаше своята илюзия за мирната, неизбежна, скъпоструваща кончина на Хари. Би било жестоко да я откъсне от този стълб, за който с такава увереност и щастие се държеше. След кратко мълчание той каза:

— Много се радвам, че ви видях, госпожо Видлер. Както ви казах, просто исках да видя какво става с вас.

Запъна се, подаде ръка, каза лека нощ и излезе.

Срещата не само далеч не му вдъхна увереност, а напротив, засили чувството за умора. Настроението му се промени напълно. Какво бе очаквал? Да му простят като в най-добрата традиция на всички романи? Изобличаване? Той с горчивина си помисли, че сега тя има може би по-високо мнение за него от всякога. Докато шляпаше обратно през плувналите във вода улици, той внезапно усети, че утре ще загуби делото си. Това чувство се задълбочи и се превърна в ужасяваща сигурност.

Недалеч от хотела, в една тиха странична улица мина покрай отворената врата на една църква. Още веднъж под влиянието на подсъзнателен импулс той забави крачките си, спря и влезе. Вътре беше тъмно, празно и топло, като че службата бе свършила неотдавна. Не знаеше каква е църквата и не го интересуваше. Просто седна на задната скамейка и впери измъчен поглед в тъмната, покрита със сенки абсида. Спомни си, че по време на тяхното отчуждаване Кристин се бе върнала към Бога. Той никога не ходеше на църква, но сега беше тук, в тази непозната църква. Скръбта води хората тук, връща ги към техния разум, към мисълта за Бога.