Читать «Цитаделата» онлайн - страница 241

Това писмо държеше сега той в ръцете си, пребледнял от тревога, стреснат от заплахата в бюрократичната формулировка.

Че вие, Андрю Менсън, съзнателно и по своя воля на 15 август сте асистирали на някой си Ричард Стилмън, нерегистрирано лице, което практикува в областта на медицината. Че с това свое деяние сте се свързали с него в професионалната си работа. И че във връзка с горепосоченото сте виновен за недопустимо от професионална гледна точка поведение.

Глава двадесет и втора

Делото трябваше да се гледа на 10 ноември, но Андрю пристигна в Лондон цяла седмица преди това. Бе помолил Хоуп и Дени да го оставят сам със себе си. С чувство на горчивина и тъга се настани в хотел „Мюзиъм“. Макар външно да изглеждаше спокоен, в душата си бе напълно отчаян. Люшкаше се между пристъпи на яд и отчаяние. Това се дължеше не само на съмненията му за бъдещето, но и на живите спомени за всеки миг от медицинската му кариера. Преди шест седмици тази криза би го заварила все още вцепенен от агонията на смъртта на Кристин, безжизнен и вглъбен в себе си. Но сега, оздравял, жаден и готов да започне отново работа, той чувстваше цялата жестокост на удара.

С натежало от мъка сърце си даваше сметка, че ако бъдат погребани възродените му надежди, това би означавало да умре и той.

Тези и други мъчителни мисли се блъскаха в главата и понякога го довеждаха до пълно объркване. Не му се вярваше, че той, Андрю Менсън, е изпаднал в такова ужасно положение, че е заплашен от най-страшния за всички лекари кошмар. Защо го викаха пред Съвета? Защо искаха да го зачеркнат от Регистъра? Не бе направил нищо непочтено. Не бе извършил никакво престъпление. Само бе излекувал Мери Боланд от туберкулоза.

Защитата му беше в ръцете на „Хорнър и Ко“ от Линкънс Инфилдс, адвокатска фирма, която Дени енергично бе препоръчал. На пръв поглед Томас Хорнър не вдъхваше респект. Беше дребен червендалест човек с очила в златни рамки и неспокоен вид. Поради някакъв дефект на кръвообращението, кожата му се зачервяваше, той изглеждаше засрамен, и това несъмнено не вдъхваше особено доверие. Въпреки това Хорнър имаше твърдо становище за воденето на делото. Когато в своя пръв изблик на мъка и възмущение Андрю бе искал да изтича до сър Робърт Аби, единственият му влиятелен приятел в Лондон, Хорнър сухо бе изтъкнал, че Аби е член на Съвета. Със същото неодобрение дребният адвокат бе сложил вето на фанатичната молба да телеграфира на Стилмън да се завърне веднага от Америка. Разполагаха с всички показания, които Стилмън би могъл да даде, а присъствието на неквалифицирания практик би раздразнило ненужно членовете на Съвета. Поради същата причина Марланд който сега го заместваше в Белвю, трябваше да остане настрана.

Постепенно Андрю започна да разбира, че от юридическа гледна точка делото коренно се различава от неговата представа. Неговите възбудени доказателства, че е невинен, които излагаше в кантората на Хорнър, караха дребния адвокат неодобрително да бърчи вежди. Най-после Хорнър бе принуден да заяви:

— За едно нещо ще ви моля, доктор Менсън. Недейте използва такива изрази по време на делото в сряда. Мога да ви уверя, че нищо не би могло да бъде по-фатално за вас.