Читать «Цитаделата» онлайн - страница 242

Андрю изведнъж спря със стиснати юмруци и пламнали очи.

— Но аз искам да знаят истината. Искам да докажа, че най-хубавото нещо, което съм направил от години наред, е излекуването на това момиче. След като месеци наред се преструвах и вършех най-обикновена работа за пари, най-после направих нещо хубаво и именно за него ме викат сега.

Зад стъклата на очилата му погледът на Хорнър изразяваше дълбока загриженост. Червенина изби по кожата му от възбуда.

— Моля ви, моля ви, доктор Менсън. Не можете да разберете колко тежко е нашето положение! Ще използвам случая да ви кажа открито, че в най-добрия случай смятам нашите шансове за успех за несигурни. Пред нас имаме прецеденти: Кент през 1909, Лаудън през 1912, Фолджър през 1919 и, разбира се, прочутото дело на Хексъм през 1921 г. Той бе зачеркнат, защото бе дал пълна упойка в помощ на Джарвис — правача. Сега искам да ви помоля следното: отговаряйте на въпросите само с да и не, а когато това е невъзможно — по най-краткия възможен начин. Защото тържествено ви предупреждавам, че ако се впуснете в някоя от тези речи, които напоследък ми предлагате, ние без съмнение ще загубим делото, а вас ще ви зачеркнат от Регистъра с такава сигурност, с каквато моето име е Томас Хорнър.

Като в мъгла Андрю разбра, че ще трябва да се сдържа. Тук като пациент на операционната маса ще трябва да се подложи на бюрократичните операции на Съвета. Но да достигне това пасивно състояние не беше лесно. Самата мисъл, че ще трябва да се откаже от всички опити да каже какво мисли и тъпо да отговаря с да и не, бе повече, отколкото можеше да издържи.

Във вторник, вечерта, 9 ноември, когато като в треска се опитваше да си представи какво ще му донесе следващия ден, без да знае как се озова на Падингтън на път за Видлерови, тласкан от някакъв странен, подсъзнателен импулс. Дълбоко в съзнанието му се криеше мрачната и все още неопровергана мисъл, че всички нещастия през последните месеци са паднали върху главата му като наказание за смъртта на Хари Видлер. Тази мисъл бе спонтанна и той не я съзнаваше. Но тя съществуваше, извираше от дълбоките корени на най-ранната му вяра, неудържимо го тласкаше към вдовицата на Хари Видлер, като че само нейният вид би могъл да му помогне, би му дал по някакъв странен начин облекчение на страданието.

Нощта беше тъмна и влажна, по улиците почти нямаше хора. Чувство на странна нереалност го обзе, като минаваше, без някой да го познае, през този квартал, където преди така добре го познаваха. Тъмната му фигура се превърна в сянка сред другите фантоми, всички бързащи, бързащи през дъжда. Стигна до магазина малко преди часа за затваряне, поколеба се, после, когато излезе един клиент, бързо влезе.

Госпожа Видлер беше сама зад тезгяха на отделението за чистене и гладене. Тя сгъваше едно току-що оставено дамско палто. Беше облечена в черна пола и боядисана в черно стара блуза. Траурът я правеше още по-дребна. Внезапно тя вдигна очи и го видя.