Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 8

— Е, бихме могли да помислим за продажба… Но ще бъде жалко, защото Уилоуглен е чудесно място за развъждане на коне. Освен това съм на мнение, че сме длъжни да запазим фамилното имение. — Гласът й звучеше съвсем невинно: — Нали се разбрахме, че парите от Фоли ще бъдат използвани за поддръжка на плантацията, докато си получим наследството от дядо. Казахме, че сме партньори и делим оскъдните си средства, така ли беше?

Без да иска, Закари се засмя.

— В твоите уста всичко звучи толкова разумно… и толкова просто. Да не мислиш, че един ден ще мога да ти заплатя всичко? Дали някога ще възвърнем на Уилоуглен старата му слава?

— Нима се съмняваш? Досега всичко върви добре!

— Вярно е, но ми е много неприятно, че залагаш на карта бъдещето си заради мен. Не искам да се караш с чичо Джош, но и той не е нрав в стремежа си на всяка цена да те омъжи! — Внезапно пробудилото се любопитство го подтикна да зададе въпроса: — Всъщност, ти почувствала ли си поне веднъж желание да се омъжиш? Мога да разбера, че отказа на Джон Нюкомб, но наоколо живеят още доста мъже, които с радост биха те направили своя съпруга.

Мелиса реагира с нетърпелив жест.

— Откъде да знам… Вероятно се дължи на това, че досега не съм срещнала мъж, в когото бих могла да се влюбя. А ти знаеш, че съм решена да се омъжа по любов. Няма да се оставя на някакво неопределено чувство, което ще се изчерпа само след няколко месеца… Сигурно говоря глупости, но ти ще ме разбереш.

Закари я прегърна с обич.

— Е, надявам се, че ще проявиш достатъчно разум и ще се влюбиш в някой богаташ! — Като забеляза борбените искри в очите й, той се усмихна още по-широко. — Няма нищо, миличка! Просто се пошегувах. Поне успях да разсея меланхолията ти, нали? А сега на работа, скъпа сестричке! А ако искаш да попречиш тълпата отблъснати обожатели да се увеличи до безкрайност, трябва да промениш из основи външността си, защото дори аз съм принуден да призная, че си извънредно привлекателна млада дама.

Мелиса, която беше възвърнала жизнеността си благодарение на дружеските му задевки, се засмя и тръгна към вратата. Много по-късно, докато търкаше блестящата козина на Фоли, тя си припомни отново сутрешната сцена. Сгуши глава в гъстата грива на жребеца и тихо попита:

— Не съм ли глупава да копнея за истинска, вярна любов?

Фоли, който усещаше всяка промяна в настроението на господарката си, изцвили тихо и меко я побутна по рамото, за да я изтръгне от нерадостните размишления.

Мелиса отстъпи крачка назад и огледа гордо любимото си животно, Фоли беше великолепен кон, съвършен от красиво оформената интелигентна глава до дългите, крехки на вид крака. Червено-кафявата му козина, която блестеше като махагон, беше в ярък контраст с черните крака, грива и опашка. Усетил възхищението й, жребецът отметна глава назад и гордо се изправи. Мелиса избухна в смях.

— Ах ти, горделивецо! — укори го нежно тя и Фоли самодоволно разтърси гъстата си грива.

Между Мелиса и жребеца съществуваше много тясна връзка. Тя беше присъствала на раждането му, на първите му несигурни опити да ходи, тя беше тази, която го обязди. Фоли се подчиняваше на всяка нейна дума и проявяваше учудващ стремеж да й се хареса, да й достави радост, докато в отношението си към останалите беше по-скоро сдържан. От своя страна, Мелиса му отговаряше с искрена привързаност и от време на време се питаше дали пък не обича коня си повече, отколкото някои хора. Едно поне беше сигурно: Фоли беше много по-интересен от обожателите й.