Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 7

— Не е това. Просто си спомних за татко. Много ми се иска да беше доживял да види успехите на Фоли. Колко ли щеше да се радва на първия си кон-победител…

Закари, който не се отличаваше с подобна сантименталност, отвърна подигравателно:

— Радвай се, че старият ти завеща малкото останали коне и говеда, сестричке! Я си представи, че бяха разпродали на търг и последната ни надежда за спасяване на Уилоуглен!

Потънала в мислите си, Мелиса попита:

— Тревожи ли те това, Зак? Може би смяташ, че Фоли и останалите коне трябва да са твои, както земята и къщата?

— Ти да не си се побъркала? Ако татко не беше оставил добитъка на теб, сега нямаше да седим в старата библиотека. Той искаше да бъде сигурен, че няма да продадат кобилите като част от личната му собственост, за да покрият дълговете. Това е голямо облекчение за мен! — Закари се усмихна с обичайната си очарователна непосредственост. — Поне един път в живота си баща ни да знае как да постъпи: Уилоуглен е моето наследство, но Фоли и говедата принадлежат на теб. Пък и не е можел да не знае, че нито ти, нито аз ще помислим да разделим наследството си, каквото и да е то. Нали не смяташ, че ти завиждам заради конете и говедата? Нали досега всичко ни беше общо? — Гласът му предрезгавя от вълнение. — Или си решила да се разделим? Може би искаш да си вземеш своето и да се махнеш от Уилоуглен? — Устните му се сгърчиха в тъжна усмивка. — Разбирам те, повярвай! Тук не може да се постигне почти нищо…

Уплашена от хода на мислите му, Мелиса се втурна към него и го заключи в прегръдките си.

— Никога вече не говори такива неща, Зак! Нали се заклехме да осъществим мечтата на баща ни! Защо смяташ, че съм готова да престъпя клетвата си?

Закари се отдръпна и по лицето му се изписа облекчение.

— Ами… Дано само кредиторите не ни притиснат до стената!

Мелиса вирна брадичка и отвърна:

— Няма да посмеят! Изпълняваме всичките им изисквания, нали? Успях да умилостивя останалите, поне за известно време, като им изпратих малки суми.

— Ами англичанинът? — попита сухо Зак. Мелиса се изчерви и поклати глава.

— Не! Нали знаеш, че не можем да съберем такава голяма сума! Имаме късмет, че не настоява… Само като си помисля, че срокът отдавна е изтекъл и ме обзема страх.

Освен Фоли, от онова съдбоносно пътуване до Англия им остана още едно наследство: разписка за дълг от двадесет и пет хиляди долара, подписана от баща им след огромна загуба на карти. Узнаха за това няколко месеца след смъртта му. Ударът беше почти непосилен за крехките им рамене, обременени от десетки други грижи. Закари беше много по-тежко засегнат от сестра си, тъй като фактът, че изплатените досега дългове се дължат единствено на успехите на Фоли, беше като отворена рана в душата му. Как мразеше положението, в което бяха изпаднали! Засрамен, че е засегнал забранената тема, той обърна гръб на Мелиса.

— Само да имаше някакъв начин да си вземем наследството, преди да си пожертвала свободата си в стремежа да спасиш Уилоуглен за мен!

Мелиса, която отлично съзнаваше колко чувствителен и горд е брат й, побърза да прикрие усмивката си и се постара да отговори делово: