Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 51

— Много ми се иска да знам кога ще се върнат Ройс и Доминик. Без тях е толкова пусто…

От само себе си се разбираше, че Мелиса криеше от брат си копнежите и мечтанията си. Бе твърдо решена да прогони от съзнанието си страстните мигове в обятията на Доминик. Предпочиташе да умре, но да не позволи на Закари да забележи, че тя също очаква с нетърпение завръщането на Слейд. Причината за това нетърпение й създаваше също толкова проблеми, колкото и самият факт.

Беше й трудно да признае пред себе си, че неволно е станала жертва на един опитен прелъстител, ала това беше единственото възможно обяснение на реакцията й. За съжаление обаче това не можеше да й помогне да се успокои, нито пък сложи край на страстните сънища, които я караха да се чувства неловко на сутринта. Все пак след няколко седмици тя успя поне до известна степен да възвърне нормалното си състояние.

Имаше куп други неща, които изискваха вниманието й и скоро тя нареди събитията от онази паметна нощ сред странните, необясними случки, които сполетяват понякога човека, като се закле с цялата си сериозност, че никога повече няма да допусне подобно нещо.

Постоянната битка за запазването на Уилоуглен изчерпа и последните й оскъдни запаси. Постепенно Мелиса започна да се съмнява в умението си да се измъкне от бездънната пропаст. Онова, което двамата със Захари бяха успели да свършат след смъртта на баща им, й се струваше капка в морето. Закари беше повторил пред нея някои от забележките на Доминик и тя трябваше да признае, че в тях има зрънце истина.

— Е, поне нямаме дългове, повтаряше си с обезкуражаваща липса на въодушевление тя… но не съвсем, като погледнеше малко поточно. Все още съществуваше онази трижди проклета разписка в ръцете на Джулиъс Лейтимър. В сърцето й се беше настанило неприятното подозрение, че разбирането, което проявяваше англичанинът, вече наближаваше логичния си край.

Една слънчева сутрин Мелиса беше седнала на ниско столче в склада и кърпеше една стара сбруя, задълбочена в мисли за разписката и за красивия, макар и малко страшен Джулиъс Лейтимър. Сякаш го беше повикала с мислите си, той внезапно застана на прага, огрян от топлото слънце.

Мелиса беше толкова потънала в мрачните си размишления, че гласът му я стресна до смърт. Като чу тихия, приветлив тембър, тя едва не се задави.

— Ето къде сте била, скъпа. Икономката ми каза, че ще ви намеря тук, но аз не повярвах.

Мелиса успя да се овладее и стана.

— За съжаление прекарвам все по-голяма част от времето си в стопанските сгради — отговори унило тя. — Има толкова работа…

Тя се усмихна и понечи да мине покрай него, но мъжът не се помръдна от прага, за да й направи път. Мелиса го изгледа въпросително. В сините му очи имаше нещо странно, но тя скоро разбра, че е учуден от вида й. Нали не беше идвал в Уилоуглен, откакто беше започнала този маскарад.

— Сигурно се уплашихте от вида ми? — опита се да се усмихне тя и край устните й се появиха две очарователни трапчинки.

Лейтимър поклати развеселено русата си глава, докато оглеждаше с внимателен поглед грозния кок и телените очила, които непрекъснато се плъзгаха по красивото носле. Накрая не можа да се сдържи и избухна в смях.