Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 50

— Искам да се убедя, че Закари не е пострадал — отговори сковано той.

Погледът на приятеля му беше многозначителен.

— От мен да мине — промърмори неохотно Ройс. — Но те предупреждавам… Само ако разбера, че изпитваш някаква слабост към Мелиса, Бог да ти е на помощ!

— Аз да изпитвам слабост към Мелиса? — изръмжа обидено Доминик. — Не ставай глупак!

Разговорът беше приключен, ала когато завиха по обраслия със стари дървета път, водещ към Уилоуглен, Доминик несигурно се запита кой от двамата е по-големият глупак.

Намериха Мелиса и Закари под огромния дъб пред обора. Закари се беше разположил удобно под сянката на един голям клон, Мелиса продължаваше да търка блестящата козина на кобилата.

Още от самото начало между Доминик и Мелиса се възцари ясно доловимо напрежение. Ала Закари беше толкова зарадван да види отново двамата си приятели, че веселото му бъбрене заглуши всяка неловкост. Докато стояха на слънцето и разговаряха, лошото настроение на Ройс също се разпръсна и когато се сбогуваха, той отново беше доволен от себе си и света.

Доминик обаче, който се сбогува с брата и сестрата Сеймур от седлото на благородния си вран жребец, само се преструваше, че е в добро разположение на духа. Докато разговаряше със Закари, очите му скрито се прокрадваха по лицето и тялото на девойката, търсейки някакво обяснение за внезапно пламналата снощи страст.

Безнадеждно е, каза си отвратено той, устремил поглед в изопнатото, мрачно лице. Дебелите стъкла на очилата блестяха на слънцето и не позволяваха да се отгатне цвета на очите. А пък косата! Мелиса я беше стегнала на кок на тила, не по-малко грозен от онзи, който носеше при първата им среща.

Отчаяният му поглед се опита да открие поне очертанията на тялото й под безформената рокля. Възможно ли беше да е пламтял от страст по тази костелива фигура? Доминик се сбогува с истинско облекчение и най-после обърна гръб на ужасната мис Сеймур, решен да не я види никога вече. Явно беше пил повече, отколкото трябва…

ГЛАВА СЕДМА

Откакто Доминик замина, Мелиса беше постоянно в лошо настроение. Времето се влачеше непоносимо бавно. Много по-често, отколкото се осмеляваше да признае, мислите й се насочваха към него. Поне по веднъж на ден се питаше какво ли прави в момента и кога ще се върне. Ако изобщо се върнеше някога…

Често се опитваше да си втълпи, че ужасният мистър Слейд не би трябвало да й липсва, но това не й се удаваше. Топлите майски седмици отминаха и отстъпиха мястото си на още по-топли и дълги юнски дни. Поуспокоена, Мелиса си повтаряше, че присъствието на Доминик е внесло малко цвят в спокойния поток на ежедневието, затова и сега усещаше липсата му. Дни наред беше живяла в постоянно очакване, изчезнало едва със сбогуването.

Закари също съжаляваше за заминаването на Доминик и не се плашеше да дава бурен израз на чувствата си. Макар че в някои отношения мислите им съвпадаха, Мелиса често избухваше в гняв, когато чуваше вечната му песен: