Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 206

След като премисли подробно възможностите си, той положи усилия да се усмихне и заговори с лениво безразличие:

— За съжаление положението ми е твърде трудно. — Забелязал острия поглед на Доминик, той разпери умолително ръце и продължи угоднически: — Както знаете, тук съм сред чужди хора. Дойдох в Америка с намерението да я пропътувам надлъж и нашир, затова още на тръгване от Лондон прехвърлих средствата за пътуването в няколко банки в различни градове, които възнамерявах да посетя. Стори ми се по-просто, отколкото да нося парите със себе си. Една доста голяма сума ме очаква в една от банките на Ню Орлиънс. — Той се облегна назад и се постара гласът му да звучи безгрижно: — Колкото и приятно да беше пребиваването ми тук, смятам след седмици или две да се отправя към столицата на Луизиана. Ще ме облекчите извънредно много, ако ми позволите да уредя дълга си към вас след пристигането в този град. — И заключи с израз на учтив интерес: — Разбира се, вие сте в правото си да се откажете. Ако парите са ви необходими веднага, аз съм готов да изискам прехвърляне на сумата от банката си в Ню Орлиънс.

Доминик познаваше добре англичанина и не се съмняваше нито за секунда, че никога няма да получи парите си. Затова се поколеба какво да реши: дали да настоява за цялата сума или да остави Лейтимър още малко да се мята на въдицата…

Точно така, нямаше да му навреди, ако му нанесеше още един удар. Затова проговори отмерено:

— Нямам нищо против да почакам, докато заминете за Ню Орлиънс. — Усмихна се отзивчиво и прибави: — Всъщност, това стечение на обстоятелствата е благоприятно за мен, защото аз също имам намерение да посетя този град в най-скоро време. Закъсняло сватбено пътешествие, така да се каже.

Лейтимър, който вече си беше отдъхнал, усети как нервите му отново се опънаха. Почувства се като мишле в ноктите на безмилостна котка. Неловкостта му нарасна, когато Закари се провикна учудено:

— Лиса не ми е казала нищо за пътуване до Ню Орлиънс!

Без да сваля очи от Лейтимър, Доминик обясни:

— Реших го само преди миг. Смятам да я изненадам.

Лейтимър разбра много добре какво имаше предвид врагът му и попита, треперейки от гняв:

— Е, разбрахме ли се? Мога ли да платя остатъка в Ню Орлиънс?

Доминик, който започваше да се отегчава, се надигна от мястото си.

— Да. Предлагам да определим дата. Не бих желал да отлагаме твърде много.

— Да кажем, на първи декември? — предложи Лейтимър и също се изправи.

— Отлично. Но защо си тръгвате, Лейтимър? Не ви ли е интересно къде ще отидат парите ви?

Едва успявайки да овладее бушуващия в гърдите му гняв, англичанинът проговори мрачно:

— Какво значение има, след като вече не са мои?

Доминик се усмихна.

— Чуйте и ще видите дали няма да промените мнението си. — Без да сваля поглед от него, той продължи отсечено: — Желая да откриете нова сметка, мистър Смитфийлд, и да внесете в нея сумата, получена от мистър Лейтимър. Сметката да бъде на името на жена ми. Парите ще принадлежат само на нея. Нещо като… възмездие…