Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 204

Доминик се усмихна и сърцето й направи огромен скок.

— Какво ще кажеш за четири следобед?

Малиса кимна хладно, казвайки се, че е изгубила ума си, едновременно с това изпълнена с отчаяна надежда, че сляпото й доверие в Доминик ще бъде оправдано.

Той я целуна бегло по челото и заключи бодро:

— Много добре! Облечи най-хубавата си рокля и ме чакай в люлката точно в четири следобед.

Не знаейки да плаче или да се смее, Мелиса продължи да гледа след него, докато той изчезна в спалнята си. След малко вдигна рамене и тръгна надолу по стълбата. Скоро щеше да узнае дали е най-щастливата жена на света — или най-голямата глупачка!

Точно в два следобед Доминик пристигна пред единствената банка на градчето и не се учуди ни най-малко, когато завари на входа Ройс и Закари. След като завърза коня си за един кол, той скочи от седлото и се осведоми с ироничен поглед:

— Дойдохте, за да се убедите лично, че Лейтимър ще изплати дълга си, нали?

— И за да бъдем сигурни, че няма да направиш някоя глупост — изръмжа сърдито Ройс. — Например да го извикаш на дуел.

— Странно, но бях много по-доволен да го раня на игралната маса — отговори с усмивка Доминик.

Ройс го изгледа скептично, но премълча. Тримата влязоха в банката и веднага бяха поканени в кабинета на мистър Смитфийлд. Лейтимър, който изглеждаше уморен и мрачен, вече беше дошъл и седеше на тапицираното с кожа кресло пред огромното писалище на банкера. Възрастният мъж, чиито изискани черти изразяваха неодобрение, посочи на посетителите си столове, покашля се многозначително и заговори отмерено:

— Мистър Лейтимър ми обясни положението и ме упълномощи да ви изплатя голямата част от сумата още днес следобед.

— Голямата част? — повтори цинично Доминик. — Доколкото си спомням, вчера играхме на цялата сума, не само на част от нея.

Лейтимър застина на мястото си. Студените му сини очи святкаха злобно.

— Днес мога да ви платя тридесет и пет хиляди долара, не повече. Нима искате сестра ми и аз да останем без стотинка? — изсъска той.

Доминик го изгледа незаинтересовано.

— Простете, но ако си спомням добре, сумата възлизаше на петдесет хиляди!

— По дяволите! Много добре знаете колко ви дължа! — изрева ядно Лейтимър, поддал се за миг на омразата и разочарованието си. Ала успя да се овладее, потисна гнева си и само злобните искри в сините очи разкриваха обзелата го ярост. След малко се покашля и отговори:

— Ще изплатя дълга си. Знайте, че нямам обичай да играя на суми, които превишават възможностите ми. За съжаление ще се наложи да изчакате известно време, преди да успея да събера остатъка. Надявах се, че сте достатъчно джентълмен, за да ми дадете известна отсрочка.

Погледът на Доминик издаваше безкрайно равнодушие.

— Джентълмен значи… Джентълменът не е способен да ви лиши от средствата за живот… да ви отнеме покрива над главата… да изхвърли вас и очарователната ви сестра на улицата и да ви остави само дрехите на гърба. Кой знае, ако трябваше да разчитате на милостта на някой непознат… Човек, попаднали в такава ситуация, е в състояние да извърши неща, които иначе са му отвратителни, неща отблъскващи и унизителни… Сигурен съм, че един истински джентълмен не би ви изложил на такава опасност. — Доминик погледна врага си право в очите и в погледа му нямаше капка милост. — Не, само един негодник, само един подлец и мерзавец би извършил подобно нещо. — Гласът му звучеше опасно тихо.