Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 202

— Съгласен.

Лейтимър загуби правото да дава и от този миг нататък късметът го изостави. Той губеше непрекъснато, а Доминик играеше с такава безмилостна агресивност, че англичанинът изгуби голям брой точки, смятани за сигурна печалба. Когато започна последното раздаване, в салона вече проникваха първите утринни лъчи.

Доминик се облегна назад в креслото си. Лицето му издаваше сънено безразличие.

— Точката ви е добра, сър — проговори раздразнено Лейтимър.

— А квинтата ми?

Лейтимър изкриви уста.

— Тя също.

Партията продължи и стана ясно, че Доминик е по-добрият. Краят дойде бързо. След кратък поглед към отворените пред Доминик карти Лейтимър втренчи невиждащи очи в единствения коз, който Доминик държеше в ръка. Тъй като знаеше, че всичко зависи от тази единствена карта, той огледа внимателно всички свои бройки и след минута проговори решително:

— Купа! — И със замах остави последната си карта на масата. Доминик се усмихна.

— Това е за мен — промълви бавно той и показа девет пики. Събра набързо спечелените точки и продължи подчертано любезно:

— Не е лошо за една нощ. Сумата, която ми дължите, възлиза на около петдесет хиляди долара.

Скривайки с мъка гнева и отчаянието си, Лейтимър сви рамене.

— Една вечер загубих в лондонския Уайт Клуб двойно повече от това. — Той се надигна, издуха от ръкава си несъществуваща прашинка и прибави с уморено безразличие: — Най-добре е да се срещнем утре при банкера ми. Вероятно разбирате, че не нося у себе си толкова пари.

Доминик се усмихна отново с вълчата си усмивка и отговори дружелюбно:

— Както ви е удобно. Да кажем, в два часа?

Лейтимър се съгласи, без да трепне:

— Много добре.

Ройс и Закари едва сдържаха любопитството си. Без да се съобразяват с присъствието на Даниел, те нападнаха Доминик с въпроси веднага щом се сбогуваха с прозяващия се домакин, който търкаше зачервените си очи.

— Ще ми обясниш ли най-после защо го направи? — развика се Ройс. — Всички знаят, че нямаш нужда от пари, освен ако не те е постигнала някоя внезапна катастрофа.

— Нали не можеше да понасяш Лейтимър! Защо цяла вечер игра с него? — попита обвинително Закари.

Доминик се усмихваше невъзмутимо.

— Да речем, че имаше да ми връща известна сума… с лихвите.

Ройс го изгледа с присвити очи.

— Е, и уреди ли дълга си?

Доминик му намигна и отговори през смях:

— В пики, драги мой, изцяло в пики.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

Едва когато предаде коня си в ръцете на ратая и тръгна бавно към къщата, Доминик се сети, че не беше много прилично да се връща толкова късно в къщи, особено след нощ, прекарана на игралната маса. Времето, когато се съобразяваше единствено със собствените си желания, беше безвъзвратно отминало. Беше сигурен, че Мелиса няма да реагира любезно на завръщането му в тази ранна сутрин, макар че мотивите за закъснението му бяха повече от благородни.

Положението се усложняваше още повече от многото неизречени неща помежду им. Стана му неприятно при мисълта, че жена му може да го помисли не само за женкар, но и за пристрастен към хазарта.