Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 134

— Това е много великодушно от твоя страна, скъпа. Надали има друга млада съпруга, която би проявила твоето разбиране. Искрено се радвам, че не ме посрещаш с изблици на ревност.

Но аз те ревнувам ужасно! — искаше да изкрещи Мелиса. С най-голямо удоволствие бих издрала лицето на Дебора и бих те накарала да забравиш всички друга жени, освен мен! Потискайки с мъка вълнението си, тя се обърна към него и промърмори с принудена усмивка:

— След като се показах толкова снизходителна, очаквам от теб да ми разрешиш същата свобода.

Доминик, който беше повярвал, че открива по лицето й израз на ревност, чу думите й и по гърба му пробягаха студени тръпки. Дали жена му намекваше, че…?

Той пристъпи крачка напред и макар че лицето му си остана безизразно, в очите проблесна заплашителна искра.

— Какво трябва да означава това? — попита с опасна мекота той.

Мелиса преглътна конвулсивно. Едно беше да вземе решение за битка, но съвсем друго да го осъществи. Все пак трябваше да го удари със собственото му оръжие. Тя вдигна рамене и отвърна с добре изиграна небрежност:

— Казах това, което казах. И двамата сме възрастни хора и не виждам причина да се преструваме, че сме искали този брак. Тъй като не се оженихме доброволно, не намирам нищо лошо във факта, че всеки ще се движи в свое собствено… общество.

— Общество! — Доминик направо изплю тази дума. Изразът на лицето му накара сърцето на Мелиса да потръпне от радост. Едновременно с това се уплаши. Той направи няколко бързи крачки към нея, сграбчи я за раменете и я разтърси.

— Ти си моя жена, малка глупачке! Ако си мислиш, че можеш да ме пренебрегнеш и да ми слагаш рога, когато пожелаеш, много се лъжеш!

Мелиса вдигна глава. Златните искри в прекрасните й очи го заслепиха. Сърцето й биеше като лудо — отчасти от страх пред избухването му, отчасти от внезапно пламналата в душата й надежда. Все пак успя да запази невинното си изражение и попита:

— Не знам дали те разбрах правилно… Значи всичко е наред, ако ти потърсиш чужда компания, но на мен не ми е позволено да сторя същото?

Доминик веднага усети, че е готов да падне в клопката, и едва успя да потисне едно проклятие. Тази малка вещица! Как умело извърташе думите му! Успя да го улови в собствения му капан! Или трябваше да признае, че между него и Дебора не се е случило нищо и е прекарал нощта самотен в купата сено, или… Той се поколеба. Нима можеше да й каже, че му е безразлично с кого ще общува тя, след като само при мисълта, че друг мъж би могъл да я докосне, вътрешностите му се свиваха на топка! Най-добре да каже и едното, и другото, но поведението на Мелиса му създаваше проблеми. Тя изглеждаше толкова далечна, а фактът, че бе намекнала за някакви свои забавления, ни най-малко не беше в състояние да го изпълни с доверие и оптимизъм. Не можеше да допусне да изглежда смешен в очите й, а ако сега й признаеше, че няма основания за ревност… че не иска никоя друга жена, освен тази, която държи в обятията си…