Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 136

— Има само един мъж, който ще споделя леглото ти, и той стои пред теб!

— О! — изплака Мелиса, която едва се удържаше да не се хвърли в обятията му и да му признае, че никога не би пожелала друг мъж освен него. Колко красив беше днес, с тази разбъркана черна коса! А засмените очи, класическият нос, дръзко изкривената уста — той беше най-красивият мъж, когото беше срещала. Колко жалко, че зад тази красива външност се криеше черно сърце! Мъката я тласна към необмислен отговор:

— Ти си нахален и отвратителен! Знаеш ли как ми се иска очите ми никога да не се бяха спирали върху теб!

— Ако бяха само очите, които спря върху мен… — отговори сухо той, — …сега нямаше да сме в това положение.

Мелиса подпря ръце на хълбоците си и попита със заплашително спокойствие:

— Значи обвиняваш мен за тази катастрофа?

Мъжът вдигна едната си вежда.

— Ти се промъкна тайно в стаята ми и отговори на нежностите ми с изненадваща пламенност, даже ме окуражаваше да продължа по-нататък. — Устните му потръпнаха. — Откак се оженихме, в поведението ти настъпи достойна за съжаление промяна.

Мелиса беше чакала с нетърпение този момент. Макар че нямаше приемливо обяснение за присъствието си в Уайтхорн през онази нощ, можеше поне да му обясни прибързаните си думи от миналата вечер. Ала си припомни историята с Дебора и липсата на разкаяние у Доминик и думите замряха на устните й. По-добре да падне мъртва, отколкото да му даде обяснение за каквото и да било. Събра последните остатъци от достойнството си и заговори високомерно:

— Както виждам, не стигаме доникъде. Ала преди да се разделим, държа да узнаеш, че нямам намерение да скръстя ръце в скута си и да гледам как се забавляваш с онази невзрачна женичка! Щом се чувстваш свободен да търсиш забавления другаде, аз ще направя същото.

Доминик я изгледа несигурно. Колко от това, което бе хвърлила в лицето му, беше истина и колко беше казано в пристъп на ярост? Наистина ли искаше друг мъж? Или избухването й и предполагаемото намерение да си потърси любовник бяха само фарс, скриващ истинските й чувства? Ревнуваше ли го или не?

Много му се искаше да повярва, че поведението й се определя от изблик на дива ревност, но не можеше да бъде сигурен — откакто я познаваше, напразно се стараеше да проникне в душата й. Какво да прави сега? Дали жена му блъфираше с надеждата да получи ясен отговор или говореше сериозно?

Има само един начин да открия, реши внезапно той. С тон, в който звучеше подчертано равнодушие, той попита:

— Тъй като по всичко личи, че си обмислила подробно този въпрос, ще ми разкриеш ли поне кой е ощастливеният с твоето внимание?

Спокойствието му преля чашата на търпението й. Още преди да е успяла да помисли, от устата й изскочиха думите:

— Да, разбира се, че мога! Говоря ти за Джулиъс Лейтимър!