Читать «Измяната» онлайн - страница 57

— А това какво е? — попита тъмният елф, докато заобикаляше смаяно статуята.

— Наричат го Аалския оракул — обясни Джеймс и посочи медната тавичка за дарения в краката на дракона.

— Аз пък мислех, че е само легенда — рече Оуин.

— Подобно на много други легенди, и тази произхожда от действителността — рече Джеймс и махна към тавичката. — Хвърлете по една монета и докоснете дракона.

Оуин пусна сребърна монета и… миг преди да се удари в дъното на тавичката, монетата изчезна. Оуин посегна и докосна дракона…

И се озова на друго място. В просторно помещение, всъщност по-точно огромно. Въздухът едва доловимо се раздвижи и изведнъж пред него изникна дракон с гигантски размери. Главата му — по-голяма от най-голямата каруца, която Оуин бе виждал — лежеше на пода. Тялото му бе обсипано със скъпоценни камъни. Най-многобройни бяха диамантите, но освен това имаше изумруди, сапфири, рубини и опали, които се подреждаха в разнообразни шарки по гърба му и сияеха като дъга. Оуин не можеше да откъсне поглед от тях.

— Сънувам ли? — попита той.

— В известен смисъл. Но побързай, защото си тръгнал по опасен път. Казвай — какво ще питаш Аалския оракул?

— Забърках се в нещо, което не разбирам, но въпреки това чувствам непреодолимо желание да го завърша заедно със спътниците си. Дали решението ми е правилно?

— Не ще си същият в края на това пътуване, нито ще можеш някога да се върнеш по пътя, по който си дошъл. С трудности са изпълнени дните, що те чакат, и много пъти ще се мислиш за по-незначителен, отколкото си в действителност.

— Да вярвам ли на моредела — Горат?

— Той е повече, отколкото се смята. Довери му се, макар че той самият понякога не ще си вярва. Ще се превърне в прочут герой, дори за онези, които сега проклинат името му и никога не ще познаят величието му.

Внезапно Оуин почувства такава слабост, че падна на колене. Нечии силни ръце го сграбчиха за раменете и го изправиха. Той премига и видя, че отново стои пред статуята.

— Какво става?

— Добре ли си? — попита го Горат. — Когато докосна статуята, целият се разтрепери. Щеше да припаднеш.

— Бях на друго място — отвърна Оуин. — Колко време ме нямаше?

— Да те е нямало? — повтори учудено Горат. — Никъде не си ходил. Само докосна статуята, олюля се и аз те сграбчих.

— На мен ми се стори повече — измърмори Оуин.

— Случва се понякога — намеси се Джеймс, докосна камъка и бързо отдръпна ръка. — Оракулът избира с кого да разговаря. На теб какво ти каза?

— Ами… само че мога да ви се доверя… и на двамата.

— Нещо полезно каза ли? — попита Джеймс и го стисна за ръката.

— Че ни чакат дни, изпълнени с трудности.

— И без него го знаем — изсумтя Горат.

— Да се връщаме в абатството — подкани ги Джеймс. — Конете ни сигурно вече са готови. Чака ни доста път.

— Накъде отиваме? В Саладор? — попита Оуин.

— Не, ще хванем пътя за Силдън. Не е толкова натоварен и е по-опасен заради това, но пък онези, които ни търсят, сигурно още се навъртат около Крондор и чакат да си покажем главите от двореца. Ако имаме късмет, ще излезем на пътя за Ромней преди противникът да узнае, че вече не сме в двореца.