Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 37

— Кралю — обади се Гиленстерн, — как така? Ей го къде е драконът. На една ръка разстояние. Кралю, твоята мечта…

— Моята мечта — повтори замислено Недамир. — Още я нямам. А ако остана тук… Може би никога няма да я имам.

— А Малеора? А ръката на княгинята? — не се предаваше канцлерът, размахвайки ръце. — А тронът? Кралю, тамошният народ те признава…

— Тамошният народ може да си завре признанието отзад, както обича да казва господин Бохолт — засмя се Недамир. — Тронът на Малеора и без това е мой, защото в Цайнгорн имам триста бронирани конници и хиляда и петстотин пешаци, против техните смотани хиляда щитоносци. Щат, не щат — ще ме признаят. Ще ги беся, ще ги коля и ще ги влача с коне, докато не ме признаят. А княгинята им е тлъсто теле и не ми пука за ръката й. Трябва ми кърмата й, тоест да ми роди наследник, а после и без това ще я отровя. По метода на майстор Козояд. Стига сме бърборили, Гиленстерн. Пристъпвай към изпълнение на дадените ти заповеди.

— Наистина е научил много — прошепна Лютичето на Гералт.

— Да, много — потвърди Гералт и погледна към хълмчето, на което златният дракон, навел тясната си триъгълна глава, лижеше с яркочервения си раздвоен език нещо в тревата край себе си. — Но не бих искал да съм негов поданик, Лютиче.

— И какво ще стане сега, как мислиш?

Вещерът погледна спокойно към малкото сиво-зелено същество, пърхащо с прилепови криле край златните нокти на навелия се дракон.

— А на теб как ти се струва всичко това, Лютиче? Какво мислиш?

— Има ли значение какво мисля аз? Аз съм поет, Гералт. Нима моето мнение има значение за някого?

— Има.

— Е, какво да ти кажа… Гералт, когато аз видя влечуго, змия, да речем, или някакъв гущер, веднага започва да ми се повдига. Така че ме е гнус от тези гадости и ги отбягвам. А този дракон…

— Е?

— Той… е красив, Гералт.

— Благодаря ти, Лютиче.

— За какво?

Гералт извърна глава, пресегна се бавно към ремъка през гърдите си и го стегна с две дупки. Вдигна дясната си ръка, за да провери дали ръкохватката на меча е в нужното положение. Лютичето го гледаше с широко отворени очи.

— Гералт! Ти се готвиш…

— Да — отвърна спокойно вещерът. — Има граница на възможното. Аз достигнах моята. Тръгваш ли си с Недамир, или оставаш, Лютиче?

Трубадурът се наведе, остави внимателно и грижливо лютнята си до един камък и се изправи.

— Оставам. Как го каза? Границата на възможното? Запазвам си правото да нарека така баладата.

— Може да се окаже последната ти балада, Лютиче.

— Гералт?

— Какво?

— Не убивай… Ще можеш ли?

— Мечът си е меч, Лютиче. Хванеш ли го веднъж…

— Постарай се.

— Ще се постарая.

Дорегарай се закикоти и се обърна към Йенефер и Секачите, посочвайки отдалечаващия се кралски обоз.

— Е, крал Недамир си отива. Вече няма да дава кралски заповеди през устата на Гиленстерн. Отива си, защото се вслуша в гласа на здравия разум. Добре, че си тук, Лютиче. Предлагам да започваш съчиняването на балада.

— За какво?

— За това — магьосникът измъкна от пазвата си своя жезъл — как маестро Дорегарай, чародей, е прогонил сганта, готвеща се да убие последния останал на света златен дракон. Не помръдвай, Бохолт! Ярпен, ръцете далече от брадвата! Дори недей да трепваш, Йенефер! Напред, измет, след краля — като след родна майка! Качвайте се на конете и на каруците. Предупреждавам ви: който направи дори едно неправилно движение, от него ще остане само смрад и емайл по пясъка. Не се шегувам.