Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 20

— Не ме наричай така! — изсъска тя яростно и отскочи назад, а от пръстите й се посипаха сини и червени искри. — А ако ме докоснеш, ще ти изгоря очите, нищожество!

Вещерът отстъпи и магьосницата, поуспокоена, отново отметна коси от челото си и сложи ръце на кръста.

— Какво си мислеше, Гералт? Че ще си побъбрим весело за добрите стари времена? И може би накрая ще отидем в някоя каруца, за да се любим върху овчите кожи, ей тъй, за освежаване на спомените. Така ли?

Гералт нямаше представа дали магьосницата чете мислите му, или просто отгатва изключително точно, тъй че замълча и се усмихна накриво.

— Тези четири години си казаха думата, Гералт. Вече ми мина и само заради това не те заплюх в очите при днешната ни среща. Но нека моята сдържаност не те подлъгва.

— Йенефер…

— Мълчи! Дадох ти повече, отколкото на който и да било друг мъж, подлецо. Сама не знам защо именно на теб. А ти… О, не, скъпи, аз не съм проститутка, нито случайно оплетена в мрежите ти елфка, която можеш да зарежеш в някое прекрасно утро, като оставиш на масата букет теменужки и си тръгнеш, без да я будиш. Която можеш да направиш за смях. Внимавай! Ако сега кажеш дори една дума, ще съжаляваш!

Гералт не изрече нито дума, чувстваше бушуващата в Йенефер ярост. Магьосницата отново отметна от челото си непослушните къдрици и го погледна отблизо в очите.

— Е, срещнахме се, какво да се прави — каза тя тихо. — Няма да правим сцени. Ще запазим приличие и ще се престорим на добри познати. Но не се заблуждавай, Гералт. Между нас вече няма нищо. Нищичко, разбираш ли? И се радвай, защото това означава, че съм изоставила някои планове, които до неотдавна имах за теб. Но не съм ти простила. Никога няма да ти простя, вещерю, никога!

Тя се извърна рязко, вдигна ведрото, разплисквайки водата, и се скри зад близката каруца.

Гералт прогони бръмчащия над ухото му комар и бавно тръгна към огъня, около който в момента възнаграждаваха изпълнението на Лютичето с оскъдни ръкопляскания. Погледна към тъмносиньото небе над черните назъбени върхове. Искаше му се да се засмее. Не знаеше защо.

VI

— По-внимателно там! Внимавайте! — извика Бохолт, обръщайки се към колоната. — По-близо до скалите! Внимавайте!

Каруците подскачаха и се клатушкаха по камъните. Кочияшите ругаеха, удряха конете с поводите и се навеждаха неспокойно да видят дали колелата минават достатъчно далече от ръба на дерето, покрай което се точеше тесният неравен път. Долу река Бра клокочеше и се пенеше между скалите.

Гералт удържа коня си и го насочи по-близо до скалната стена, покрита с кафяв мъх и бели, подобни на лишеи налепи. Пропусна фургона на Секачите пред себе си. Дерача, който водеше колоната заедно с разузнавачите от Голополе, се върна назад и извика:

— Добре! Давайте по-бързо! Нататък е по-широко!

Крал Недамир и Гиленстерн яздеха, заобиколени от конници с лъкове. Скоро се изравниха с Гералт, а след тях по камъните трополяха каруците от кралския обоз. Още по-назад се носеше каруцата на джуджетата, управлявана от непрестанно крещящия Ярпен Зигрин.