Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 19

— По мое време — каза Ярпен Зигрин — магьосниците седяха в кулите, четяха мъдри книги и разбъркваха с лопатки течностите в колбите. Не се мотаеха в краката на воините, не се бъркаха в делата и не въртяха задници пред очите на мъжете.

— А задникът, между другото, си го бива — отбеляза Лютичето, докато настройваше лютнята си. — Нали, Гералт? Хей, къде се дяна вещерът?

— Какво ни засяга? — промърмори Бохолт и хвърли една съчка в огъня. — Отишъл е някъде. Може да е по нужда, да ме извинявате. Негова си работа.

— Сигурно — съгласи се бардът и удари по струните. — Да ви изпея ли нещо?

— Изпей, да го вземат дяволите — каза Ярпен Зигрин и се изплю. — Само не си мисли, че ще дам дори шелонг за твоето пеене. Това тук, момче, не ти е кралският двор.

— То се вижда — кимна трубадурът.

V

— Йенефер.

Тя се обърна, сякаш учудена, макар вещерът да не се съмняваше, че отдавна чува стъпките му. Сложи на земята дървеното ведро, сетне отметна от челото си косата, вече освободена от златната мрежа и сега падаща на едри къдрици по раменете й.

— Гералт.

Както винаги, дрехите й бяха в бяло и черно. Нейните цветове. Черни коси, дълги черни ресници, позволяващи само да се гадае за цвета на скритите зад тях очи. Черна пола и къс черен кафтан с бяла кожена яка. Бяла риза от най-фин лен. На шията — черна кадифена панделка, украсена с обсидианова звезда, обсипана с диаманти.

— Изобщо не си се променила.

— Ти също — нацупи устни тя. — И в двата случая е нормално. Или, ако предпочиташ, еднакво ненормално. И макар че може би е добър начин да се започне разговорът, подобно напомняне е общо взето безсмислено. Нали?

— Да — кимна той, загледан към палатката на Недамир и огньовете на кралските стрелци, частично закрити от силуетите на фургоните. Откъм най-далечния огън долиташе гласът на Лютичето — пееше „Звездите над пътя“, една от най-хубавите му любовни балади.

— Е, приключихме с встъплението — каза магьосницата. — Давай нататък, слушам те.

— Виждаш ли, Йенефер…

— Виждам — прекъсна го тя рязко. — Но не разбирам. Защо дойде, Гералт? Нали не е заради дракона? Сигурно в това отношение нищо не се е променило?

— Не. Нищо не се е променило.

— Тогава защо се присъедини към нас?

— Ако ти кажа, че е заради теб, ще ми повярваш ли?

Тя го гледаше безмълвно и блестящите й очи не предвещаваха нищо добро.

— Ще повярвам, защо не — рече накрая. — Мъжете обичат да се срещат със старите си любовници, да освежават спомените си. Обичат да си въобразяват, че отдавнашните любовни трепети им дават един вид пожизнено право на собственост над партньорката им. Това се отразява добре на самочувствието им. Ти не си изключение. Въпреки всичко.

— Въпреки всичко си права, Йенефер — усмихна се Гералт. — Видът ти влияе прекрасно на самочувствието ми. С други думи, радвам се, че те виждам.

— И това е всичко? Е, да допуснем, че и аз се радвам. Нарадвахме си се и сега ти желая лека нощ. Виждаш, че съм тръгнала да почивам. Но първо смятам да се изкъпя, а преди това обикновено се събличам. Така че бъди така добър да се оттеглиш.

— Йен. — Той протегна ръце към нея.