Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 167

— Откъде знаеш, че Цири ще пожелае да дойде с мен? От древните пророчества?

— Не — отвърна сериозно Мишовур. — От това, че заспа чак когато ти я погали. От това, че шепне насън името ти и търси с ръчичката си твоята ръка.

— Стига, че ще взема да се трогна. — Гералт се изправи. — Всичко хубаво, брадатко. Предай поклоните ми на Каланте. А що се отнася до Цири… измисли нещо.

— Не можеш да избягаш, Гералт.

— От предопределението? — Вещерът хвана самара на трофейния кон.

— Не — каза друидът, гледайки спящото момиче. — От нея.

Вещерът поклати глава и скочи на седлото. Мишовур остана на мястото си и зарови с тоягата си в угасналия огън.

Гералт се отдалечи тихо, покрай пирена, висок до стремената, по склона към долината, към черната гора.

— Герааалт!

Обърна се. Цири стоеше на върха на хълма — малка, тъмна фигурка с развяващи се пепеляворуси коси.

— Не си отивай!

Той й помаха с ръка.

— Не си отивай! — изхлипа тя. — Не си отииивай!

„Трябва — помисли си той. — Трябва, Цири. Защото… аз винаги си отивам.“

— Така или иначе няма да се получи! — извика тя. — Не си го и помисляй! Няма да избягаш! Аз съм твоето предопределение, чуваш ли!

„Предопределението не съществува — помисли си той. — Не съществува. Единственото, предопределено за всички, е смъртта. Именно смъртта е второто острие на меча. Едното съм аз. А другото е смъртта, която ме следва по петите. Не мога и не бива да те подлагам на опасност, Цири.“

— Аз съм твоето предопределение! — долетя до него от върха на хълма. Тихо, отчаяно.

Той пришпори коня с пета и пое напред. Потъна като в бездна в черната, студена и влажна гора, в познатите, дружелюбни сенки, в мрака, който сякаш нямаше край.

Нещо повече

I

Когато по дъските на моста изведнъж затропаха копита, Юрга дори не вдигна глава, само изрева тихо, пусна колелото, с което се мъчеше, и се мушна под каруцата възможно най-бързо. Влачеше се по корем, обираше с гърба си грапавата кора засъхнала тор и мръсотия, полепнали по дъното на каруцата, скимтеше и трепереше от страх.

Конят се приближи бавно до каруцата. Юрга видя колко леко и предпазливо стъпват копитата по изгнилите, обрасли с мъх дъски.

— Излизай — каза невидимият ездач.

Юрга изтрака със зъби и сви глава между раменете си.

Конят изпръхтя и удари с копито.

— Спокойно, Плотка — рече ездачът. Юрга чу как потупват коня по шията. — Излез оттам, човече. Няма да ти сторя нищо лошо.

Търговецът изобщо не повярва в уверенията на непознатия. Обаче в гласа му имаше нещо, което успокояваше и същевременно интригуваше, макар че едва ли този глас можеше да се определи като приятен. Юрга зашепна молитва на няколко богове едновременно и предпазливо подаде глава изпод каруцата.

Ездачът имаше бели като мляко коси, прибрани с кожена лента през челото, носеше черно кожено наметало, което се спускаше по задницата на кафявата кобила. Ездачът не гледаше Юрга. Наведен в седлото си, той разглеждаше колелото на каруцата, заседнало между разбитите дъски на моста. Изведнъж вдигна глава, плъзна поглед по търговеца и с безизразно лице се зае да оглежда гъсталака над скалите на дерето.