Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 165

Гората се затвори и блокира пътя. Вече никъде не се виждаше къпещият се в слънчевите лъчи песъчлив път. Имаше само плътна, непроницаема стена от тъмни стебла.

Наемниците, смаяни и зашеметени, спряха конете си и се опитаха да препуснат в обратна посока, но стрелите не спираха да валят. Догонваха ги и ги събаряха от седлата в съпровода на тропота и цвиленето на конете, на всеобщото крещене и врява.

А после настана тишина.

Препречилата пътя стена от дървета примигна, разпадна се на дъгоцветна мъгла и изчезна. Пътят отново се появи. На него стоеше сив кон, язден от едър човек с подобна на метла брада и с кафтан от тюленова кожа, обхванат от раирана вълнена лента, която минаваше по диагонал през гърдите.

Сивият кон дръпна глава, захапа юздата и пристъпи напред. Вдигна се на задните си крака и изцвили, гледайки труповете. Явно усещаше миризмата на кръв. Ездачът се изпъна на седлото, вдигна ръка и рязък порив на вятъра удари клоните на дърветата.

От гъсталака в далечния край на гората се показаха малки фигурки с прилепнали към телата дрехи, оцветени в зелено и кафяво. Лицата им бяха покрити с ивици, нанесени от орехови кори.

— Caedmil, Wedd Brokiloene! — извика ездачът. — Fśil, Ana Woedwedd!

— Faill! — долетя от гората глас, подобен на полъх на вятъра.

Кафяво-зелените фигурки започнаха да изчезват — разтваряйки се една след друга в гъсталака. Остана само една — с развяващи се коси с цвят на мед. Тя направи няколко крачки към вещера и извика:

— Va faill, Gwynbleidd!

— Сбогом, Мона! — отвърна вещерът. — Няма да те забравя!

— Забрави ме! — отговори твърдо тя, оправяйки колчана на гърба си. — Няма Мона. Мона беше сън. Аз съм Браен. Браен от Брокилон.

Тя махна още веднъж с ръка и изчезна.

Вещерът се обърна.

— Мишовур — каза той на ездача на сивия кон.

— Гералт — кимна ездачът, измервайки го със студен поглед. — Интересна среща. Но да започнем с най-важното. Къде е Цири?

— Тук! — отвърна момичето, скрито сред листата. — Може ли да слизам вече?

— Може — каза вещерът.

— Но аз не знам как!

— Както се качи, само че наобратно.

— Страх ме е! На самия връх съм!

— Слизай, ти казвам! Трябва да си поговорим, госпожичке.

— За какво?

— Например за това, че вместо да се катериш там, трябваше да избягаш в гората! Щях да те последвам и нямаше да се налага… О, по дяволите! Слизай!

— Направих като котката в приказката! Каквото и да направя, все се оказва лошо! Защо, искам да знам?

— Аз също искам да знам това — каза друидът и слезе от коня. — И баба ти, кралица Каланте, също би искала да знае. Хайде слизай, принцесо.

— Чичо Мишовур!

— Самият той — каза друидът и прегърна момичето.

— Баба ли те прати? Много ли се е притеснила?

— Не много — усмихна се Мишовур. — Прекалено заета е с избирането на по-здрава пръчка. Пътят до Цинтра ще отнеме известно време, Цири. Посвети го на това да измислиш обяснение на постъпките си. Ако благоволиш да се вслушаш в съвета ми, обяснението трябва да е много кратко и делово. Че да може да се изговори много бързо. И все пак, струва ми се, че последните думи ще се наложи да ги крещиш, принцесо. Много, много високо.