Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 156

— Не — съгласи се той. — Не знам. Но…

— Щом не знаеш — прекъсна го тя, — никакво „но“ вече не може да помогне. Не знаеш. Просто не знаеш.

Тя замълча, докосна с пръсти челото си и се извърна.

— Когато преди много години дойде тук за първи път — отново заговори Еитне, — също не знаеше. А Морен… Дъщеря ми… Гералт, Морен е мъртва. Загина над Лентата, бранейки Брокилон. Не я познах, когато я донесоха. Лицето й беше размазано от копитата на конете ви. Предопределение? А сега ти, вещерю, който не можа да дариш Морен с дете, водиш при мен това Дете на Старата кръв. Момиче, което знае какво е това предопределение. Не, това не е познание, което би ти харесало, което би могъл да приемеш. Тя просто вярва. Повтори Цири, повтори това, което ми каза, преди да влезе този вещер, Гералт от Ривия, Белия вълк. Вещерът, който не знае. Повтори, Дете на Старата кръв.

— Уважаема… Благородна госпожо — изрече Цири с треперещ глас, — не ме задържай тук. Аз не мога… Искам… вкъщи. Искам да се върна вкъщи с Гералт. Аз трябва… С него…

— Защо с него?

— Защото той е моето предопределение.

Еитне се извърна. Беше много бледа.

— Е, какво ще кажеш, Гералт?

Той не отговори. Еитне плесна с длани. В дупката на дъба, като дух от царящата навън нощ, влезе Браен, понесла с две ръце огромна сребърна чаша. Медальонът на шията на вещера затрептя бързо и ритмично.

— Какво ще кажеш, Гералт? — повтори среброкосата дриада и се изправи. — Тя не иска да остава в Брокилон! Тя не иска да е дриада! Тя не иска да замени Морен, иска да си тръгне, да тръгне подир своето предопределение! Така ли е, Дете на Старата кръв? Точно това ли искаш?

Цири кимна, без да вдига глава. Раменете й затрепериха. Гералт не издържа.

— Защо измъчваш детето, Еитне? Нали след минута ще й дадеш да отпие от Водите на Брокилон и желанията й ще изгубят всякакво значение. Защо правиш това, и то в мое присъствие?

— Искам да ти покажа какво е предопределение. Да ти покажа, че нищо не приключва, а едва сега започва.

— Не, Еитне — каза Гералт и се изправи. — Прости ми, но нямам намерение да гледам. Ти отиде по-далече, отколкото трябваше, в стремежа си да демонстрираш пропастта, която ни разделя, Владетелко на Брокилон. Вие, Старият народ, обичате да повтаряте, че омразата ви е чужда, че това чувство е присъщо изключително на хората. Не е вярно. Вие знаете какво е омраза и умеете да мразите, само че проявявате омразата си малко по-различно, по-мъдро и не толкова бурно. Но може би точно заради това и по-жестоко. Приемам омразата ти от името на всички хора, Еитне. Заслужил съм я. Болно ми е заради съдбата на Морен.

Дриадата не отговори.

— И това е отговорът на Брокилон, който трябва да предам на Вензлав от Бруге, нали? Предупреждение и предизвикателство? Нагледен пример за дремещите между вашите Дървета Омраза и Сила, по волята на които след минута човешкото дете ще изпие изтриващата паметта отрова, поемайки я от ръцете на друго човешко дете, чиято психика и памет вече сте променили? И този отговор трябва да отнесе на Вензлав вещерът, който познава и обича и двете деца? Вещерът, виновен за смъртта на дъщеря ти? Добре, Еитне, да бъде както искаш. Вензлав ще чуе отговора ти, ще чуе гласа ми, ще види очите ми и ще прочете всичко в тях. Но аз не съм длъжен да гледам това, което ще стане сега. И не искам да го правя.