Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 152

— Наричай го както искаш. Нямаш много голям избор.

— Разбирам — промърмори баронът и се усмихна сладострастно. — Е, виждал съм пленници, работещи в рудници и прекопаващи канали. От двете злини предпочитам… Само да имам сили. Не са ми останали много…

— Престани да се усмихваш глупаво — намръщи се Гералт. — Много се размечта. Нека да не ти се присънват почести, музика, вино, ветрила и рояк влюбени дриади. Ще бъде една, може би две. И никакво обожание. Ще се отнесат към това изключително делово. Към теб самия — още повече.

— Това не им доставя никакво удоволствие? Но, надявам се, не им е и неприятно?

— Не бъди дете. В този смисъл те по нищо не се отличават от обикновените жени. Поне не и физически.

— Какво имаш предвид?

— От теб зависи дали на дриадата ще й бъде приятно. Но тя ще се интересува предимно от резултата. Твоята особа е от второстепенно значение. Не очаквай благодарности. Между другото, не се опитвай да правиш каквото и да било по своя собствена инициатива.

— Собствена какво?

— Ако след случилото се я срещнеш на другия ден — обясни търпеливо вещерът, — се поклони, но, по дяволите, без усмивки или намигания. Дриадите приемат това изключително сериозно. Ако тя се усмихне или се приближи сама, можеш да поговориш с нея. Най-добре за Дърветата. Или ако не разбираш от дървета — за времето. Но ако тя се направи, че не те вижда — стой по-надалече от нея. А също и от останалите дриади. И не давай воля на ръцете си. Дриадите, които не са готови, не възприемат тези игри. Докоснеш ли ги — ще получиш наръгване с нож. Няма да разберат намеренията ти.

— Ти явно си в течение на брачните им обичаи — усмихна се Фрейксенет. — Случвало ли ти се е?

Вещерът премълча. Пред очите му стоеше красивата, стройна дриада, безсрамната й усмивка. Vatt’ghern, bloede caerme. Вещер, лош късмет. Кого си довела, Браен? За какво ни е той? Никаква полза от един вещер…

— Гералт?

— Какво?

— А принцеса Цирила?

— Забрави за принцесата. Тя ще стане дриада. След две-три години ще забие стрела в окото на собствения си брат, ако той се опита да влезе в Брокилон.

— По дяволите! — изруга Фрейксенет и се смръщи. — Ервил ще побеснее. Слушай, Гералт, а не може ли…

— Не! — прекъсна го Гералт. — Дори не се и опитвай. Няма да излезеш жив от Дуен Канел.

— Значи момичето е загубено.

— За вас — да.

VI

Дървото на Еитне беше, разбира се, дъб, по-точно — три сраснали се дъба, все още зелени, без никакви следи от изсъхване, макар че Гералт определи възрастта им на не по-малко от триста години. Вътре дъбовете бяха кухи и хралупата беше с размерите на голяма стая, чийто таван се издигаше конусовидно нагоре. Дупката се осветяваше отвътре от недимящи светилници и беше превърната в скромно и удобно, съвсем не примитивно жилище.

Еитне стоеше на колене насред стаята върху някакъв влакнест килим. Пред нея като вкаменена стоеше Цири, измита и излекувана от настинката, широко отворила огромните си зелени очи. Вещерът забеляза, че сега, когато ги нямаше мръсотията и дяволитата гримаса, личицето й се бе оказало доста приятно.