Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 151

— Аз по принцип знам много, Бели вълко. Това е привилегия на моята възраст. Сега, ако разрешиш, бих искала да приключа една работа. Този мъж с вид на мечок — тя престана да се усмихва и премести поглед върху Фрейксенет — приятел ли ти е?

— Познати сме. Някога развалих направената му магия.

— Проблемът е там — каза студено Еитне, — че не знам какво да правя с него. Не мога да заповядам да го убият ей така. Позволих му да оздравее, но той представлява заплаха. Не прилича на фанатик. Значи е ловец на скалпове. Знам, че Ервил плаща за всеки скалп на дриада. Не помня колко. Впрочем цената нараства с обезценяването на парите.

— Грешиш. Той не е ловец на скалпове.

— Защо тогава е влязъл в Брокилон?

— За да търси момиченцето, което са му заповядали да наглежда. Рискувал е живота си, за да я намери.

— Много глупаво от негова страна — подхвърли студено Еитне. — Даже е трудно да се нарече риск. Отишъл е на сигурна смърт и е жив само благодарение на конското си здраве и издръжливост. Що се отнася до детето, то е оцеляло по случайност. Моите момичета не са стреляли по нея, защото са решили, че е пук или леприкон.

Тя погледна пак към Фрейксенет и на Гералт му се стори, че устните й се поотпуснаха.

— Е, добре. Да отбележим по някакъв начин този ден.

Тя се приближи до леглото от клони заедно със съпровождащите я дриади. Фрейксенет пребледня и се сви, макар и да не започна да изглежда по-дребен.

Еитне дълго го гледа, леко присвила очи.

— Имаш ли деца? — попита тя най-накрая. — На теб говоря, дръвнико!

— Ъ?

— Мисля, че се изразих ясно.

— Аз не съм… — Фрейксенет се запъна и се изкашля. — Не съм женен.

— Не ме интересува семейният ти живот. Искам да знам способни ли са на нещо тлъстите ти хълбоци. О, Велика дево! Забременил ли си поне една жена?

— Ъъъ… Да… Да, госпожо, но…

Еитне махна небрежно с ръка и се обърна към Гералт.

— Той ще остане в Брокилон. До пълното му оздравяване и още известно време след това. После… Нека ходи, където иска.

— Благодаря ти, Еитне — поклони се вещерът. — А… момичето? Какво ще стане с нея?

— Защо питаш? — Дриадата го погледна със студените си сребристи очи. — Много добре знаеш.

— Тя не е обикновено селско момиче. Тя е принцеса.

— Това изобщо не ме впечатлява. Какво значение има?

— Чуй ме…

— Нито дума повече, Гвинблейд.

Той замълча и прехапа устна.

— А моето послание?

— Ще те изслушам — въздъхна дриадата. — Не, не от любопитство. Просто, за да можеш да се върнеш при Вензлав и да си получиш заплащането, което ти е обещал, за да се добереш до мен. Но не сега, сега имам работа. Ще дойдеш довечера в моето Дърво.

Когато тя излезе, Фрейксенет се надигна на лакът, застена, закашля се и се изплю на дланта си.

— За какво говореше тя, Гералт? Защо трябва да оставам тук? И какво имаше предвид, когато говореше за децата? В какво ме забърка, а?

Вещерът седна.

— Ще запазиш главата на раменете си, Фрейксенет — каза той уморено. — Ще станеш един от малцината, измъкнали се живи оттук, поне в последно време. И ще станеш баща на малка дриада. Може би няколко.

— Какво? Ще стана… осеменител?