Читать «Смърт край Нил» онлайн - страница 2

3

Джоана Саутууд каза:

— Скъпа, мисля, че всичко ще бъде прекрасно!

Тя беше в спалнята на Линет Риджуей в Уод Хол. От прозореца се откриваше изглед към градините и гористата околност, потънала в сини сенки.

— Доста е хубаво, нали? — каза Линет и се облегна на прозореца. Лицето й бе възторжено, изпълнено с живот и енергия. До нея Джоана Саутууд изглеждаше някак невзрачна — висока, тънка, двадесет и седем годишна жена с издължено умно лице и капризно извити вежди.

— И си направила толкова много междувременно! Нае ли много архитекти и работници?

— Трима.

— Как изглеждат архитектите? Мисля, че никога не съм виждала архитект.

— Съвсем добре. Открих, че са твърде непрактични понякога.

— Скъпа, но ти бързо си се справила с всичко. Ти си най-практичното същество.

Джоана взе една перлена огърлица от тоалетната масичка:

— Предполагам, че са истински, нали, Линет?

— Разбира се.

— Знам, за теб е „разбира се“, мила моя, но не и за повечето хора. Скъпа, но те наистина са фантастични, така прекрасно подбрани. Сигурно струват цяло състояние!

— Малко простеят, не мислиш ли?

— Не, не, съвсем не, толкова са красиви. Колко струват?

— Около петдесет хиляди.

— Каква чудесна сума! Не те ли е страх, че ще ги откраднат?

— Не, винаги ги нося, а и освен това са застраховани.

— Нека да ги понося до вечерята, може ли, скъпа? Ще бъде толкова вълнуващо за мен!

Линет се засмя.

— Разбира се, както искаш.

— Знаеш ли, Линет, наистина ти завиждам. Ти просто имаш всичко. На двадесет години си, напълно независима, с много пари, чудесна външност, превъзходно здраве. Дори си и умна! Кога ще навършиш двадесет и една години?

— Следващия юни. Ще дам голямо празненство в Лондон по случай пълнолетието си.

— И тогава ще се омъжиш за Чарлз Уиндълшъм? Всички ужасни клюкари от пресата са страшно развълнувани от това. А той наистина е много влюбен.

Линет сви рамене.

— Не знам. Не знам дали изобщо искам да се омъжа за когото и да било.

— Скъпа, колко си права! Животът е съвсем различен след женитбата, нали?

Телефонът рязко иззвъня и Линет отиде да вдигне слушалката.

— Ало? Ало?

Гласът на иконома й отвърна:

— Обажда се мис дьо Белфор. Да я свържа ли с вас?

— Белфор? Да, разбира се, свържете я.

Чу се щракване, след това нетърпелив, мек, малко задъхан глас:

— Ало, мис Риджуей? Линет!

— Джеки, скъпа! Не съм те чувала от хиляди, хиляди години!

— Знам, това е ужасно. Линет, страшно искам да те видя!

— Скъпа, не можеш ли да дойдеш тук? Така искам да ти покажа новата си играчка!

— Точно това искам да направя.

— Тогава скачай в кола или влак и идвай!

— Ще дойда с една разнебитена двуместна кола. Купих я за петнайсет лири и понякога върви много добре, но от време на време си има своите настроения. Ако не пристигна за чая, значи е била в особено настроение. Довиждане, мила моя.