Читать «Да нахраниш орела» онлайн - страница 6

След като се изреди цялата група хрононавти, почнахме да тормозим учените с бурното си нетърпение, та и те склониха да забравят някои свои немаловажни съображения. Въпреки денонощните си изследвания, те още не бяха сигурни какво става в организма ни през това време. Шест до осеммесечните пробни полети не даваха забележими изменения в тялото на хора като нас, свикнали на всякакви изпитания. Просто трябва да се провери, настояваше Тюнин, все така напирайки с малко показната си готовност за саможертва. Просто трябва да се провери! И твърдоглаво им развиваше най-елементарната хипотеза за сигурността на полета: Човечеството отдавна е умиротворено и поумняло, та нямало опасност да се самоунищожи в следващите сто години по някакъв неразумен начин. Прогнозите за положението на планетата в Слънчевата система също не предвещавали катаклизми, начинът на приземяване е безопасен… Така че, твърдеше Тюнин, дори внуците ни да са се отказали от това откритие и да няма кой да ме върне, ако случайно не падна в гърлото на някой действуващ вулкан, и след сто години ще си доживея спокойно старините, без да ви тегна на съвестта…

И отлетя. С музика, с „ура“ и цял джоб послания до нашите правнуци. Ако, както бе изчислено теоретически, тия сто и двайсет минути полет до стоте години напред представляват и толкова минути субективно време, Тюнин щеше да кацне при тях по-млад навярно и от тия, които щяха после да ни го върнат. Не ни ли го върнеха пък, двамата му току-що проходили сннове-близначета, можеха да участвуват след сто години в посрещането му като престарели старци и да се дивят на своя трийсет и шест годишен баща. За всеки случай обаче ние си му устроихме точно на сто и двайсетата минута след гигантския енергетичен взрив, разтърсил полигона, едно шумно въображаемо посрещане. Пак с „ура“ и музика, но облечени в къси гащички и с плакати от рода на „Добре дошъл, прадядо!“ „Как ти е простатата, деденце?“ и прочее. Не твърдя, че беше особено весело, въпреки че се надвиквахме до прегракване. Пред неизвестността — а по-голяма неизвестност от тая, здраве й кажи! — няма как да ти е истински празнично.

И зачакахме, а чакането пък хептен не е весело занимание. Поне не трая дълго. Единадесет дена. Откри го портиерът зад главната сграда на управлението. Познахме го по изкаляния хрононавтски скафандър, който обаче съдържаше тялото на един полумъртъв старец. Едва успяха да го съживят в болницата за няколко часа. От тях само няколко минути той прекара в съзнание. Говореше несвързано или поне на нас тогава ни се стори несвързано. За гори и поляни разказваше, за маймуни и лъвове, конто го обикаляли любопитно, а после изведнъж нещо го нападнало и повече нищо не помнел, освен че отново е летял безкрайно дълго в познатия дъгоцветен тунел. Но посланията липсваха от джоба на надувния му скафандър. На настоятелните въпроси, давал ли ги е някому, вземал ли ги е някой от джоба му, само клатеше глава на изпосталялата си шия. И главата му не спря да се върти в тъжно старческо недоумение, докато издъхна.