Читать «Да нахраниш орела» онлайн - страница 5

Пръв полетя Тюнин, защото пръв бе заявил съгласието си. Шест месеца напред. Изчезна, както се казва, в небитието на крилете на билионоволтния удар върху времето. След шест месеца цъфна в средата на полигона, зашеметен, глуповато ухилен, но възкръснал по най-чудесния начин.

Изстрелването се извършваше вертикално във времето, но тъй като то все пак е неотделимо от пространството, имаше и известно пространствено придвижване. За такъв кратък полет полигонът бе достатъчно голям — петдесет пустинни квадратни километра. Къде обаче щеше да „кацне“ хрононавтът, ако излетеше за сто години напред, това никой не знаеше, макар според правилата да бяха разработени стотина сценария. Тепърва предстоеше да се установява толкова ли е неумолим принципът за неопределеността, или все пак съществува някаква корелативна връзка между времето и пространството при този тип движение. А то можеше да се провери само чрез изстрелване на хора във времето напред.

Аз полетях втори, пак за шест месеца. В интервал от по една седмица след мен излитаха Крайтън, Мегов, Мелконян, Финци. В продължение на още една година се изпращахме и посрещахме без засечка, в различни краища на полигона, но впечатленията ни съвпадаха почти напълно. Наистина сякаш падахме без парашут с усещане за ускорение, но и без да свисти насреща ти вкоравен въздух; в тъмен тунел, чиито стени обаче фосфоресцираха бледо и далечно с мъглявите цветове на дъгата. Това, изглежда, е нещо като Доплеров ефект върху времепространствения фон на Вселената. Бих определил това „падане“ и като всмукване — тунелът ни всмукваше сякаш със сила, чиято степен не може да се определи, за да ни изплюе леко на другия си край в определеното време. Падахме шест секунди и нито мозъкът ни, нито сетивата прекратяваха нормалната си дейност през тия шест секунди, които ни отнасяха шест месеца напред. В последната милионна частица от шестата секунда парадоксалното движение, изглежда, се превръщаше в обикновено движение, но ударът бе толкова краткотраен, че се умъртвяваше още в металния плат на скафандъра. Долавяше се като електрически удар с нищожен ампераж. Чоглавите усещания ни връхлитаха после, защото — броил си наум от двайсет и едно до двайсет и седем, а щом си отново в състояние да погледнеш часовника и датника му, виждаш, че са минали шест месеца.