Читать «Да нахраниш орела» онлайн - страница 4

Както се казва: смях в залата. Едва ли е нужно да обяснявам обаче що за смях бе това, като се има предвид, че принципът за неопределеността на Хайзенберг, валиден уж само в света на микрочастиците, бе доказал своето действие и при транслацията във времето. Ако търсиш времето, не ще откриеш мястото в пространството и, обратно. Пък ние засега можехме да пробиваме само тунел във времето. Японските статуетки бяха станали „японски“, защото случайно бяха паднали на остров Хонда. Така че и мумийната утеха на Тюнин бе повече от несигурна.

Велик мъж беше Тюнин, затова ми е толкова мъчно за него. Сигурно тая негова почти автоматична жертвоготовност ме накара да скоча, макар че и аз, като всички записали се за хрононавти, не по-малко автоматично бях се самоотписал от живота.

— Почакайте, другари — викнах аз възторжено. — Явно, страхливци между нас няма, и всеки е готов да потвърди с живота си това гениално изобретение, което ще промени из основи съдбата на човечеството… — И така нататък и прочее подходящи за случая екзалтирани фрази, нужни ми да оправдая предложението си: — Но досегашните опити показват, че принципът за движение във времето е еднакъв и за двете посоки, напред и назад. Щом откритието вече съществува, в следващите векове то ще е докрай усъвършенствувано, нали така? Тогава, питам аз, защо ще ни пращате в миналото, откъдето няма как да се върнем? Аз обичам от време на време да ходя на гости на баба и дядо, но чак да заплащам с живота си едно такова сантиментално пътешествие, не ми се ще. Прекалено ще се чувствувам само като морско свинче за опитите ви, защото… е, просто не ми се живее в миналото, не ми е интересно. Има предостатъчно исторически романи в библиотеките. Пратете ме век-два напред и моите правнуци ще се зарадват на дядо си и с още по-голяма радост ще ви го върнат обратно… — опитах се аз накрая да вляза в стила на Тюнин.

Колегите шумно ме подкрепиха, а учените се захилиха до уши. Въобразявах си, че им натривам носа с нещо, което не са съобразили, а пък те, подлеците, всъщност само ни подтиквали ние първи да го произнесем, ние да поемем отговорността за този нов вид опити. Разбира се, имаше противене — колкото да разпалят още повече ентусиазма ни: Съображението ми било логично, но ако нашите потомци притежават подобна апаратура, ако изобщо владеят транслацията във времето, защо досега не са ни се обадили по някакъв начин? Значи и оттам не било сигурно връщането ни…

— Е, то не се знае с какви средства ни гледат резила! — обади се някой от колегите изпитатели, а аз заключих:

— Все пак, по-интересно е това да се провери, покрай изпробването на апаратурата ви. Иначе работата си остава доста тъжна.

А работата започна, общо взето, весело, тоест, в привичния стил на професионалния космонавт-изпитател. Разбира се, най-напред идва бързото и не толкова весело поредно прощаване с близките. Но и те като че ли вече са посвикнали, защото така или иначе досега все си се завръщал, а пък сега не знаят какъв точно космолет ще изпробваш. За щастие аз поне бях избавен от тая неприятна процедура — почти нямам хора, с които да трябва специално да се прощавам. Следваха: детайлното изучаване на транслаторната апаратура, редовните и новоизмислени тренировки, медитации по подобие на някои древни секти, които уж се били сливали с вечността, но които доста добре помагат за пълната душевна концентрация, и не по-малко древните скокове с парашут, съвсем пък забравени от нас. Макар че, както ни уверяваха, летенето през времето приличало на падане без парашут. Откъде го знаеха, след като никой от тях не бе нито летял през времето, нито падал без парашут, си оставаше тяхна тайна, но сравнението им се оказа донякъде сполучливо.