Читать «Да нахраниш орела» онлайн - страница 10

Отговорът обаче излезе повече от странен за една ейдетическа представа:

— Нямате време за излишни приказки. До десет минути трябва да решите ще останете ли тук, или ще се върнете.

Е, такъв забавен въпрос не бе се появявал в мозъка ми, а ковчегът, в който се намирах, най-малко мамеше към оставане.

— Ще се върна, разбира се. Но не преди да съм си свършил работата и не без вашата помощ. За съжаление си нямам крилца…

Прекъснаха ме безцеремонно:

— Приехме решението ви за окончателно.

— О — позасмях се във все по-застрашителната тъмнина пред очите си. — Защо е това бързане?

— Иванов, не халюцинирате. И наистина нямате излишно време. Ако искате да се върнете в що-годе човешки вид, след десет минути трябва да излетите обратно. Всяка минута престой е две години от живота ви.

Изслушах тая строга тирада и сериозно се обезпокоих. При ейдетическите видения не може в определен момент да не се появят и образи. Дори слуховите халюцинации никога не са чисто слухови. А тъмнината пред очите ми, макар и вибрираща, си оставаше мъртва.

— Я повторете това — рекох. — Но по-тихо, моля, че ми спукахте тъпанчетата.

Повтори го същият нервен диспечерски глас, повтори го почти дословно и действително по-тихо. Задъхах се:

— Ама аз… наистина ли…

Гласът направо ми се скара:

— Наистина! Защо не прекратявате нелепия си експеримент? Върнахме ви Тюнин, защо не разбрахте жеста ни? Не сте толкова глупави.

Но аз веднага доказах глупостта си:

— Откъде знаете името ми?

— От архивата на вашия институт.

Това ме накара да онемея за десетина повече от ценни секунди. Подканиха ме с убийствено великодушие:

— Може да запитате за някои неща. — Прозвуча като последното желание за осъдените на смърт в старите романи.

— Защо нищо не виждам?

— Понеже решихте да се върнете.

— Значи не ми позволявате нищо да видя — развиках се аз почти истерично. — Къде се намирам? Защо не мога…

— В карантинна капсула. Не сме ви обеззаразили, а вашите вируси не са безопасни за нас. На път сме за транслаторите. След седем минути е стартът.

Изкрещях:

— Искам да остана! — но ми отвърнаха повече от строго:

— Вече казахте решението си.

Мъчех се бързо да съобразя нещо в тая абсурдна обстановка. Сто сценария бяха разработили ония наши глупаци, теоретиците, за срещата ни с бъдещето, но такъв не бях чел. Все розови бяха, а тоя се оказа непрозирно черен. Това донякъде възвърна самообладанието ми, както пред непредотвратими опасности:

— Щом имате архивата ни, значи знаете и какво е станало. Защо тогава издевателствувате…

— Не издевателствуваме. Не си позволяваме да упражняваме насилие над волята на човека.

— Но Тюнин върнахте, без да го питате! Той умря, знаете ли…

— Не успяхме да го открием веднага. В архивата има часът на изстрелването, но още не знаехме, къде точно да го чакаме. Животни има на много места… — гласът се прекъсна сам или за да не издаде нещо, или да не отнема от моето време.

— Лъвове някакви видял… — рекох аз по-кротко, съобразявайки как да изтръгна повече информация, но в мозъка ми се блъскаха толкова въпроси едновременно, че не успявах да ги подредя по значимост.