Читать «Да нахраниш орела» онлайн - страница 9

Тъмнината си остана същата — лишеният от мъждукането на тунелните стени мрак зад спуснатите ми клепачи. Сякаш бях се забил с главата надолу в нещо меко и непрогледно. Не съм потъвал в торфено блато, а това си представих тогава най-напред. Видях се забит в бездънно блато, въпреки че теоретически това не би трябвало да стане така изведнъж. В мускулите ми имаше движение, но както и преди не успявах да отлепя ни ръка, ни крак. Помислих си, че и Крайтън лежи сигурно така в някое резерватно блато, затова не успяхме да го открием. Може би в същото, въпреки различната фокусировка на транслаторите.

Поех си дъх — дишах нормално. Повреда в скафандъра ми нямаше. Напънах се да извъртя някак цялото си тяло, та да усетя средата, в която съм попаднал — напразно. През мекотата й опирах в нещо неподатливо. Така поне осъзнах, че мекотата принадлежи само на надувните стени на скафандъра, който трябваше да ни пази и от потъване, в случаи че паднем на вода. В блато тогава би трябвало още по-трудно да се потъне. Мекотата обаче не във всички посоки бе еднаква. Това ми помогна постепенно да се ориентирам в положението на тялото си. Не бях с главата надолу. Само в безтегловност кръвта не би я напълнила за това време до спукване. Изведнъж долових и вибрация. Онова твърдо, върху което очевидно лежех, едва доловимо вибрираше. Тялото на един изпитател не може да се излъже в такова нещо, то винаги и най-напред за вибрациите се ослушва, щом потегли с някоя машина.

Да, лежех, изглежда, в някаква безшумна машина и заедно с нея се носех нанякъде. А как и кога съм попаднал в нея?… Мозъкът ми обаче все още отхвърляше докладите на сетивата като лъжливи. Неведнъж бе си патил от тях по време на космически полети в разни изпитателски режими. Реши дори да ги напсува с някоя космонавтска ругатня, та още веднъж да провери и себе си, и „докладчиците“. Но един глас внезапно го изпревари. Каза направо в ухото ми, така че, ако не лежех в нещо като закован ковчег, сигурно щях да подскоча:

— Чувате ли ме?

Стиснах зъби — челюстите си поне можех да движа. Дори ми се стори, че чух изклопването им. Гласът обаче изгърмя повторно, сякаш нервиран от повредата оператор опитваше предавателя си:

— Иванов, чувате ли ме?

Охо, рекох си, защото все пак си бях едно доста хладнокръвно момче, охо, щом и името си чуваш, значи действително си откачил! Сега остава да изреве и един лъв насреща ти или да ти рече: Ало, дядка… Но щом можеш да си кажеш, че си откачил, това ще да е от нетрайните ейдетически явления. Натренирал си се на тях в камерите силенс. Няма кой знае каква опасност, ако си побъбриш с тоя, дето се е пръкнал сега в мозъка ти, неканен. Ще има и над какво после да се посмеете, като прослушвате записа.

— Да — отвърнах с подигравателна любезност, понеже, все едно, не бях в състояние да предприема нещо, преди да съм се оправил окончателно със себе си. — На ваше разположение съм. Но кой сте вие?