Читать «Да нахраниш орела» онлайн - страница 12

Не, тоя въпрос си зададох по-късно. Той изобщо не бе съществувал в мен, дори и когато го изкрещях като желание. И не само защото те се държеха така, че да не събудят никаква съблазън за оставане! Аз не съм Крайтън, тоя лекомислен хлапак, заради когото платих с по две години от живота си за всеки свой въпрос. И за всеки отговор, който всъщност не беше никакъв отговор, защото тия отговори можехме и сами да ся ги дадем!

Впрочем, не е ли било винаги така с нашите въпроси към бъдещето и с неговите отговори, когато сме забравяли, че бъдещето не е нещо повече от нашето собствено продължение?

Обратният път ми се стори по-кратък. Сигурно защото транслаторите им са усъвършенствувани или защото забравих да броя, погълнат от въпросите, които продължавах глупашки да задавам на оня бъдещ глас, и от своите мъгляво шарени като стените на Доплеровия тунел прозрения. Но накъде все пак летят с транслаторите си нашите любезни правнуци? Щом са им такива принципите, те не шетат из времето по Земята. Трябва, следователно, да се търси тунелът не само във времето, а през време-пространството! И тогава най-после ще може да се излети от Слънчевата система, да се стигне бързо и сигурно до другите звезди в много по-шарен и по-весел тунел през това дяволско време-пространство…

Злобата ми бързо се разсея и ето какви мисли ми дойдоха в обратния път. А когато пристигнах, един внезапно грохнал и сбръчкан старец — още в полета усещах как грохвам и се сбръчквам след всеки свой въпрос и след всеки направен извод! — аз „мъдро“ ги изрекох на ония, които бяха ме изпратили да попребивавам десет минути с вързани очи в следващия век. Оказа се отгоре на всичко, че не им откривам нищо ново. Теоретическите разработки, както си му бил редът, отдавна вървели паралелно. До пет години щели да построят на Марс дублиращ полигон за връщане, та да продължат експериментите в Космоса.

Разбира се, че беснях и ругах колкото ми стигнаха силите. Напомниха ми, че всяко революционно откритие неизбежно минавало през законните лутаници, докато намери истинското си приложение, че задължително трябвало да бъде проверено във всички посоки, за да разкрие възможностите си. Това е банална истина и ние, изпитателите, най-добре я знаем, защото все на наш гръб й е съдено да блясва. Но когато си заплатил за нея с двайсет години от живота си, тя престава да бъде само банална. В нейната светлина и подвигът ти става двусмислен, колкото и да те величаят, че си доказал нещо на човечеството.

Всъщност аз не толкова заради погубените години продължавам да страдам. Хората приеха моя доклад с доверие, въпреки че и в моите записни апаратури нямаше ни образ, ни звук. Сякаш бе ги изтрило могъщо магнитно поле. Казаното от мен им се видя логично и разумно. Но аз все повече губя увереност, че този разговор действително се е състоял. Навярно поради липсата на каквито и да било зрителни спомени, все повече ми се струва, че просто съм летял в затворен кръг през време-пространството, че разговорът с оня глас на бъдещето се е състоял само в моя объркан от деформираното време мозък. Защото именно затвореният кръг те кара да си задаваш безсмислени въпроси, за да получиш безизходни отговори.