Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 14

— Да. Знаеш, че е така.

Дерек продължи да се отдалечава и ръката й несъзнателно се протегна към него. Тогава я погледна с младежко изражение на объркване и болка.

— В такъв случай какво ще кажеш малко да си вярваме един на друг.

— О, Дерек — Моника се почувства ужасно, — разбира се, че ти вярвам. Това са само… не зная… може би предсватбени тревоги. Никога не съм го изпитвала преди.

Бързата му усмивка на облекчение си струваше усилията й. Приближи се и я прегърна.

— Ах, любима, зная, че е така, а непрекъснато усложнявам нещата. Само момиче, което ме обича, би се примирило да й предложат женитба в болничната стая на Джудит, без да има опора. Добре, не се тревожи за шаферката. Ако трябва, ще отида до Ню Орлийнз и ще наема една. Бъди сигурна, че ще направя най-доброто. Няма да се стискам за моето момиче.

— Няма нужда да се отива до града. Медицинската сестра на Джудит ще свърши работа. — Тя не можа да се сдържи да не се усмихне.

— Фърджи? — Престори се, че го побиват тръпки. — Не, по-добре остави на мен. Вярвай ми, братовчедке, ще се грижа така любвеобилно за теб, че няма никога пак да плачеш.

Тя погали с ръка косата му, преизпълнена с нежност и любов, съзнавайки, че независимо от добрите му намерения беше по-вероятно тя да поеме грижите за него.

— О, Дерек, не те заслужавам.

— Наистина. — Усмихна й се и внимателно свали ръцете й. — Не и ако не се качиш горе да си легнеш като послушно момиче. Ще спиш сама през нощта? Така утрото ще дойде по-бързо.

— Предпочитам да съм с теб.

— През цялата нощ? Звучи съблазнително, но аз ще бъда долно влечуго, ако считам, че си се ангажирала с тези думи. — Усмивката му угасна. — Не бива да вгорчаваме навечерието на сватбата ни. — Целуна я леко по челото и си тръгна. — Освен това обещах на Хартли, че ще го взема от аерогарата в двадесет и два часа. Не може и двамата ни най-добри приятели да липсват утре, нали?

Моника се опита да не се намръщи. Никога не бе харесвала Хартли Бюфорд. Смяташе, че е разглезен, слабохарактерен и егоистичен, но нямаше как — бе дългогодишен приятел на Дерек. Двамата бяха родени практически по едно и също време и в нея се бе породила мисълта и че ще умрат едновременно.

— След минута се качвам да си легна. — Пръждоса го мислено към аерогарата. — Бих желала само да оправя бъркотията, която направих в кухнята.

Той се поколеба на вратата и я погледна особено. Мина й през ума, че може би ще й предложи помощта си, но се излъга — трябваше да го познава по-добре. Дерек се гордееше с липсата на умение за домашна работа. Сви рамене и й напомни да не се задържа до късно. Тя се усмихна, измърмори: „Да, разбира се“, но щом той напусна стаята, тя сграбчи парчето торта и го погълна лакомо.

— Събрали сме се тук в присъствието на Бога, за да съединим…

Слушайки провлачения говор на отец Доринг, Моника си мислеше колко по-добре би било, ако багажът й бе пристигнал от Ню Йорк или ако беше останало време да отскочат до центъра на града да купят булчинска рокля. Беше изпрала и изгладила дрехите, с които бе дошла, но не можа да върне свежия им вид. Кафявата пола и бежовата блуза бяха кошмарно начало на брачния й живот.