Читать «Слуховете за мен» онлайн - страница 7

Прекарахме с Акико един мъчителен час на чаша чай и сладки, без да посмеем да кажем каквото и да било, опасявайки се, че думите ни мигом ще се превърнат в сензационни заглавия. Разделихме се на станция „Шинджуку“ и аз се прибрах у дома. След известно колебание се осмелих да включа телевизора.

— …така че, ако събитията продължават да се развиват с такова темпо, без съмнение назрява въпросът кога господин Моришита ще се осмели да заведе госпожица Микава в някой хотел? И въобще, ще се стигне ли до такава ситуация? Господин Окава, да чуем вашето мнение.

— Тази Акико е като млада срамежлива кобила — поде спортния коментатор. — Мисля, че отговорът се крие в настоятелността и упоритостта на самия господин Моришита.

— Според моите предвиждания, — намеси се телевизионната гадателка като гледаше картите пред себе си — това ще стане към края на месеца…

Лудницата продължи и през следващите дни.

Една сутрин, докато се кандилках във влака за работа, пред погледа ми попадна залепена на стената реклама за едно дамско списание. Прочетеното ме накара да възкликна невъздържано.

ГОСПОДИН ЦУТОМИ МОРИШИТА (28 год., СРЕДЕН СЛУЖИТЕЛ) ПОКАНИ ГОСПОЖИЦА АКИКО МИКАВА (22 год., МАШИНОПИСКА) НА КАФЕ. — бе написано с готически шрифт под огромна снимка, на която се мъдреше моето лице. Отдолу продължаваше с малки букви:

„Същата нощ господин Моришита мастурбира два пъти!“

От яд започнах да си късам косите и да крещя:

— Това е нарушение на човешките права! Ще ги дам под съд! Какво толкова ги интересува, дали човек си е ударил две или три чикии?

Още с пристигането в службата застанах пред бюрото на шефа и тикнах списанието под носа му.

— Моля, за разрешение да изляза по лична работа. Предполагам, че вече сте го чели. Имам предвид статията. Смятам да дам под съд издателството.

— Разбирам как се чувстваш — опита се да ме успокои шефът. — Но няма ли да е по-добре първо да се успокоиш. С масмедиите шега не бива. Не, не, разбира се, че ще ти дам разрешение да излезеш. Знаеш, че гледам на теб като на свой син, нали? Цялата тази история разбира се е ужасна.

Не бях забелязал, че около нас се бяха струпали всички колеги, за да изразят съчувствието си към мен. Някои от жените дори се разплакаха.

Ала не им вярвах. Знаех, че зад гърба ми ме одумват, някои от тях дори злословеха по мой адрес пред масмедиите. Това беше неизбежното двуличие на хората, които живеят в съседство с известни личности.

Едва когато самият президент на компанията ми оказа честта да изрази съболезнованията си, склоних да се откажа от претенции към издателството. Най-смешното бе, че инцидентът остана незабелязан от иначе всевиждащото око на масмедиите. Това ме накара да се замисля за начина, по който същите тези масмедии извършваха подбора на съобщенията за мен през всичките тези дни.

Всички мои действия, които по един или друг начин касаеха тяхното съществуване, бяха пропускани в новините за моя личен живот. Опитите да се отърва от моите преследвачи, например, бяха или напълно игнорирани или им се придаваше съвършено различна окраска. Катастрофата на хеликоптера бе представена като случаен инцидент без никаква връзка с моята личност. Въобще, интересът към мен се отличаваше от интересът към другите известни хора. Накратко, отнасяха се към мен сякаш живеех в свят, напълно лишен от масмедии.