Читать «През цялата нощ» онлайн - страница 22

При нормални обстоятелства дежурството им свършваше в осем часа, но тази вечер двамата с Джак трябваше да се върнат в управлението. Подобно на десетки други щяха да работят извънредно поне до края на службата в полунощ. Макар и невероятно, може би Сидънс щеше да се появи, както бе обещал. Леви знаеше, че Шор гори от нетърпение лично да го арестува. „Ще го позная даже да е преоблечен като монахиня“ — все повтаряше той.

На задната врата на микробуса се почука, което означаваше, че заместниците им са дошли. Морт се изправи, протегна се и излезе на улицата. Радваше се, че точно преди да напусне апартамента на Кали Хънтър й беше дал визитката си и бе прошепнал:

— Ако искате да разговаряте с някого, госпожо Хънтър, ето ви телефона, на който можете да се свържете с мен.

8.

Тълпите по Пето Авеню бяха оредели, макар че около елхата пред Рокфелер Сентър все още имаше хора. Други продължаваха да се редят пред витрините на „Сакс“ и в катедралата „Сейнт Патрик“ постоянно прииждаха богомолци.

Но когато спряха зад патрулната кола, в която я чакаха полицай Ортис и Майкъл, Катрин видя, че повечето от купувачите вече ги няма.

„Хората се прибират вкъщи — помисли си тя, — за да направят последни приготовления и да си кажат, че следващата година със сигурност няма да обикалят магазините на Бъдни вечер.“

„Всичко в последния момент.“ Допреди дванайсет години с тези думи можеше да се опише собствения й начин на живот. До момента, в който в административния офис на болницата „Сейнт Винсънт“ влезе специализантът трета година д-р Томас Дорнън, приближи се до бюрото й и попита: „Вие сте нова тук, нали?“

Том, толкова безгрижен и в същото време толкова организиран. Ако тя лежеше в болницата вместо него, той нямаше да натъпче всичките й пари и документи в портфейла си. Нямаше толкова нехайно да го пусне в джоба си, така че някой спокойно да бръкне вътре и да го измъкне или да го вдигне от земята.

Тази мисъл я измъчваше, докато отваряше вратата на колата и през снежната виелица тичаше към патрулната кола. Брайън никога нямаше да се изгуби, беше убедена в това. Той с такова нетърпение очакваше да види баща си, дори не искаше да губи време, за да гледа елхата пред Рокфелер Сентър. Трябваше да се е отправил на някаква мисия. Ако наистина не го бяха отвлекли — а това изглеждаше малко вероятно — Брайън сигурно беше видял кой е взел портфейла и да е тръгнал след него.

Майкъл седеше на предната седалка до полицай Ортис и пиеше кола. На пода в краката му имаше кафява книжна кесия. Катрин се пъхна до него и го погали по косата.

— Как е татко? — напрегнато попита той. — Нали не си му казала за Брайън?

— Не, разбира се, че не съм. Сигурна съм, че скоро ще го открием и няма нужда да безпокоим баща ти. А той се справя добре. Срещнах се с доктор Кроули. Той е много обнадежден. — Катрин погледна към полицай Ортис. — Минаха почти два часа — тихо каза тя.

Той кимна.

— На всеки час ще продължим да съобщаваме описанието на Брайън на полицаите в района. Госпожо Дорнън, двамата с Майкъл си поприказвахме. Той е сигурен, че Брайън не се е отдалечил случайно от вас.