Читать «Последната енциклопедия» онлайн - страница 160

По някое време през последните седмици той се бе решил да се изправи срещу Другите веднага щом стане достатъчно силен. Сред сложния възел от умствени нагласи, които го правеха да бъде това, което той бе, имаше и един рефлекс непрестанно да се връща към момента, в който Уолтър, Авдий и Малачи бяха убити на терасата, а също и едно чувство — твърдо, древно и безпощадно — което изпитваше към Блейс, Дахно и всички като тях. Но отвъд всичко това той усещаше — без разбирането, което би му позволило да го определи — онзи океански стремеж, който винаги стоеше зад всичко друго в него и който сега се разкриваше като мощна решимост само да дочака часа, в който ще бъде призован да действа. Понеже Хал не можеше да го определи и понеже когато се опитваше да го обхване с ума си, този стремеж му се изплъзваше, той се отнесе в областта на поетичните образи, които винаги му служеха като преводач на тия неща, които разсъдъкът му не можеше да схване. И както в Последната Енциклопедия бе използвал спомените си за Уолтър, Авдий и Малачи, за да очертае проблема за бягството си от Другите, така сега откри, че е започнал да използва създаването на поезия, за да се добере до безформените образи и заключения, които се въртяха в дълбините на ума му.

Докато крачеше нататък, Хал отпусна съзидателната част от себе си на силните ветрове на усещането, които вееха незрими иззад всичките му мисли; и ред след ред, докато вървеше след магаретата в яснотата и студа на високите планини, Хал усети, че започва да се домогва и изгражда една поема, която даде форма и език на това усещане. Тя нарастваше строфа подир строфа и точно преди една от обедните почивки, поемата бе готова.

„Не е изваян никой толкоз фино,

че да му липсва някакъв кафяв човек.

В земята сляпа бавно се придвижват

усуканите корени на стари дървеса.

Народ хитроумен с длани от стомана

от нас направи кула до небето,

издигната високо над самотната трева

и приглушените стенания на камъка.

Но ако нечий още по-лукав юмрук

на късчета направи вдигнатата кула,

ние пак в тревата и камъка ще оцелеем,

благодарение на един кафяв човек.“

Поемата сама запя в главата му като една повтаряща се мелодия. Това е песен, помисли си безпричинно той, създадена да поглъща разстоянието между него и тъмната кула от съня му.

При тази мисъл му хрумна и една празноскитаща идея за друга възможна поема, която очаква да бъде родена в тъмната кула от неговия сън — поема, която очертаваше пътя към нова и по-просторна арена на възможностите, която го очакваше някъде вдън ума му. Само че когато протегна ръка към нея, тя му се изплъзна. Също като песента за кафявия човек тази поема имаше отношение към него и обстоятелствата, в които той се намираше, по начин, който можеше да долови, но който все още не бе способен да определи. Само дето поемата за кулата беше плътна и засягаше задрямали в очакване огромни сили. Той се насили да престане да мисли за нея и се върна към песента за кафявия човек, за да види какво има да му каже тя.