Читать «Кървав сън» онлайн - страница 6

Историята:

Лондон е, и разбира се вали. Беше Петък, някой си там Май, когато всички студенти, студентки и други същества, носещи обилен куп книги(наречени по-напряко-зубъри) завършваха последната си година в Оксфорд. Отлично училище, където можеше преспокойно да се побъркаш от учене и въпреки това да не разбереш нищо-научен факт, макар че не трябва да се пропуска това, че Оксфорд си беше един от най-елитните колежи. Че ако не бе на кой му би било притрябвало да прекарва 80% от времето си(отново научен факт)в дъждовен, кален и хладен град, вместо да се излежава на някой от Южняшките плажове… и да учи в кварталното „училище“-съответно. Както и да е. Контрастно на сивото време(и вероятно напук на него)завършващите ученици бяха сменили отегчителните си всекидневни униформи с жълти „пелерини“, които покриваха другото им облекло, което в момента всъщност въобще не си беше от значение. Върху умните им главици бе поставена „грижовно“ килната шапка. Не, не беше жълта, а синя, и то от онова синьо, където трябва да си направиш доста труд, за да не го забележиш. Понеже, както си беше опоменато и по-горе, валеше, първоначалните планове самото завършване да е на огромния двор на колежа се провалиха. Макар да имаше някои доброволци за безплатното къпане на открито. Та, самото събитие се състоя в една зала(отново огромна). Принципно всичко си беше доста колосално, като се започнеше от яденето, преминавайки през „сцената“, върху която „по-видните“ ученици(съществата с книгите, т. е. )щяха да кажат своя рецитал(специялно подготвен предварително)и свършвайки до … лампите. Не можеха да бъдат пропуснати-просто полюлейте си бяха, ами, огромни. Надвиснали над глави на студенти, „същества“ и техните родители.

Както си подобаваше целият випуск се бе разделил на групи-нещо обикновено. На една от тях, обаче, сякаш някой липсваше. Нейният състав се състоеше от две момчета: пепеляво-русо и тъмнокосо и едно чернокосо момиче, което святкаше всеки минаващ наблизо с привлекателните си сини очи. Всъщност то и самата тя си беше такава-привлекателна, не синя. В ръцете си носеше няколко книги, но определено не можеше да се класифицира към зубърите; те си имаха свое уникално излъчване. Момичето се казваше Рейчъл Блейкли.

— Пак закъснява… ПАК-съскаше тя. — Само да ми дойде…

— Коя от двете всъщност? — неадекватно попита русото момче, чието име пък беше Виктор.

— И ти ли искаш да последваш съдбата на Ашли, защото много не ми стана ясно… — отново съскане.

— А, ето я Ксев. На нея какво ще и сториш? За Ашли разбрахме, че я чака „Война И Мир“ по главата. — засмя се чернокосият.