Читать «Кървав сън» онлайн - страница 15

— К… Какво стана? — попита с треперещ глас Ксев и усети, че и се повдига.

— И идея си нямам-отвърна и Виктор, като разтърси глава.

— Дали… дали да станем от местата си? — Мартин бе толкова блед, все едно всеки момент щеше да припадне.

— Сигурно сме попаднали в нещо като буря, нали валеше дъжд-предположи Рейчъл, опитвайки се да бъде спокойна. — Няма за какво да се притесняваме. Нали сме живи все пак? — изсмя се нервно. — Дайте да проверим какво става при пилота, а?

— Добре-беше Ашли, леко посъвзела се от емоцийте, които я бяха връхлетяли така внезапно. Тя махна колана си и боязливо стъпи на земята. Странно, чувстваше се вече съвсем нормално. — Е, ще вървим ли? — момичето се обърна към другите и направи опит да се усмихне плахо.

— Е, определено не ми се седи цял век тука-Рейчъл вдигна рамене и след което застана до русокоската. Останалите я последваха.

Мълчаливо стигнаха до вратата, която ги делеше от пилотската кабина. Спогледаха се и после Виктор натисна предпазливо студената дръжка с изтръпнали от вълнение пръсти. Вратата се открехна с леко изкърцване и петимата погледнаха какво имаше зад нея. Ксев почти извика от изненада. Пилотската кабина бе просто… изчезнала. Сякаш се бе ударила силно в нещо огромно, което я беше помело, заедно с пилота. Приятелите бяха ужасени и никой не се сещаше какво да каже. Настъпи тягостна тишина. Такава тишина, че дори Рейчъл нямаше сили да я наруши. Всички гледаха пейзажът разкрил се пред погледа им, на местото на кабината. Не можеха да не си признаят, че бе наистина великолепен. Имаше плаж, толкова чист и просторен, обсипан единствено с красиви мидени черупки. А след плажа малко по малко палмовите дървета се сгъстяваха и образуваха дори горички. По-късно петимата установиха, че бяха изхвърлени с часта от самолета на брега на някакъв океан и, че най-вероятно се намираха на безлюден остров. Това не ги обнадежди много, но Рейчъл все пак измисли някакъв план.

— Слушайте сега… — говореше трескаво тя като преместваше погледа си от едно притеснено лице към друго-Нали знаете, че модерните самолети имат нещо като… ами, като екранче май, от къде да знам… което ти показва какъв път е изминал до сега самолетът… Ами, трябва да намериме това екранче и ще разберем къде сме… поне… (((това леко си го съчиних, ама нищо)))

— Има само един проблем-отвърна русокоската като държеше въпросното „екранче“ в ръката си-Батерията му е паднала… Хех…

— Значи… Ще трябва да излезем и да намериме някъде, където да заредим проклетата батерия-не се предаде Блейкли. — И Ашли, съветвам те да смениш тези дрехи(които бяха просто в плачевно състояние… скъсани и покрити обилно с прах), а останалите да видят какво става и какво не от багажа им. По-бързо… Не знаем какво все пак има на този остров…

— Умираш си да командваш, нали? — подхвърли и Виктор, който започваше да си възвръща доброто настроение. Поне тук, където и да бяха, не валеше.