Читать «Неочакваният гост» онлайн - страница 62

Той се обърна и закрачи из стаята, като междувременно затвори вратата към преддверието, когато мина покрай нея.

— Да, да, зная, че сте прав — призна мисис Уоруик. Тя се обърна към мис Бенет и рече: — Съжалявам, Бени. Ти каза, че никой друг, освен теб не разбирал, че той става опасен. Това не е вярно. Аз знаех, но не намерих сили да предприема каквото и да било.

— Все някой трябваше да направи нещо! — отговори твърдо Бени.

Всички замълчаха, но докато чакаха сержант Кадуолъдър да се върне със задържания Жан, напрежението в стаята започна да расте.

Навън отново започваше да се спуска мъгла. Отстрани до пътя, на няколкостотин метра от къщата, до една висока стена, сержантът беше приклещил Жан в един ъгъл. Жан размахваше пистолета си и крещеше:

— Не се приближавай! Никой никъде няма да ме затваря! Ще те застрелям! Говоря сериозно! Не ме е страх от никого!

Сержантът спря на около пет-шест метра от него.

— Хайде, момко! — почна да го придумва той. — Никой няма да ти стори зло, но с пистолет шега не бива. Просто ми го дай и ела с мен в къщата. Можеш да си поговориш с твоите хора и те ще ти помогнат.

Той направи няколко крачки към Жан, но се спря, когато момчето изкрещя истерично:

— Не се шегувам! Ще те застрелям! Хич не ми дреме за някакъв полицай! Не ме е страх от теб!

— Разбира се, че не — отговори полицаят. Няма защо да се боиш от мен. Аз няма да ти сторя нищо лошо. Но се върни с мен в къщата. Хайде!

Той пристъпи отново напред, но изведнъж пистолетът подскочи и избълва два последователни изстрела. Първият куршум не уцели Кадуолъдър, но вторият го улучи в лявата ръка. Той извика от болка, но скочи към Жан, събори го на земята и се опита да му отнеме пистолета. Докато се боричкаха, пистолетът изведнъж гръмна отново. Жан изохка и се отпусна.

Ужасен, сержантът коленичи до него, гледайки го невярващо.

— Не, о, не! — прошепна той. — Бедното глупаче! Не, не бива да умираш! О, Господи, моля те…

Той провери пулса на Жан и после бавно поклати глава. Изправи се на крака, направи несигурно една-две крачки и едва тогава забеляза, че ръката му силно кърви. Увивайки я с носната си кърпа, той я вдигна във въздуха и се затича към къщата, като стенеше от болка.

Докато стигне до френския прозорец, вече залиташе.

— Сър! — извика той, когато инспекторът и останалите се втурнаха на терасата.

— Какво се е случило, по дяволите? — попита инспекторът.

Сержантът едва си поемаше дъх, когато отговори:

— Трябва да ви кажа нещо ужасно.

Старкуедър му помогна да влезе вътре, а той залитна към табуретката и се свлече върху нея.

Инспекторът бързо отиде при него.