Читать «Петдесет хиляди» онлайн - страница 5

— Кои са тия двамата с Джон?

— Те са това, което се нарича хитреци — каза Хоган. — Не ги ли познаваш?

— Не — казах аз.

— Хепи Стайнфелт и Лю Морган. Собственици на тотализатор.

— Дълго отсъствувах — напомних аз.

— Вярно — рече Хоган. — Този Хепи Стайнфелт е голям спекулант.

— Чувал съм за него — казах аз.

— Мръсен екземпляр — избухна Хоган. — И двамата са мошеници.

— Ясно — казах. — Искат след половин час да се качим при тях.

— Иначе казано, по-рано от половин час да не се вестяваме при тях.

— Точно така.

— Ела в канцеларията — каза Хоган. — По дяволите тия мошеници.

След около тридесет минути Хоган и аз се качихме горе. Почукахме на вратата. В стаята разговаряха.

— Почакайте за момент — обади се някой.

— По дяволите с тия номера — каза Хоган. — Ако ви потрябвам, аз съм долу в канцеларията.

Чухме, че вратата се отключва. Отвори ни Стайнфелт.

— Заповядайте, Хоган — каза той. — Сега ще се почерпим.

— Добре — рече Хоган. — Това все пак е нещо. Влязохме. Джек седеше на кревата. Край него се бяха разположили Джон и Морган. Стайнфелт стоеше прав.

— Много сте тайнствени — каза Хоган.

— Здравейте, Дани — каза Джон.

— Здравейте, Дани — каза Морган и стисна ръката му.

Джек мълчеше. Просто седеше на кревата. Отсъствуваше. Останал беше сам със себе си. Навлякъл беше стара вълнена синя риза, панталони и бе обул боксьорските обувки. Имаше нужда от бръснене. Морган и Стайнфелт бяха елегантно облечени. Джон не им отстъпваше. Джек седеше на кревата, видът му бе по ирландски грубоват.

Стайнфелт извади бутилка, Хоган донесе чашки и всички пихме. Джек и аз изпихме по една чашка, останалите по две или три.

— Запазете малко и за из пътя — каза Хоган.

— Не се безпокойте. Имаме достатъчно — каза Морган. След първата чаша Джек повече не пи. Стоеше прав и ни гледаше. Морган седеше на опразненото от Джек място.

— Пийни, Джек — подкани го Джон и му подаде чашата и бутилката.

— Не — каза Джек. — Никога не съм обичал помените. Всички се засмяха. Джек остана сериозен.

Тръгнаха си доста развеселени. Когато се качиха в колата, Джек стоеше на верандата. Помахаха му.

— Довиждане — викна Джек.

После вечеряхме. По време на яденето Джек не каза нищо освен „подай ми това“ или „подай ми онова“. На същата маса се хранеха и клиентите. Бяха симпатични момчета. След вечеря излязохме на верандата. Вече се стъмваше рано.

— Искаш ли да се поразходим, Джери? — попита Джек.

— С удоволствие — казах аз.

Облякохме палтата си и тръгнахме. До пътя беше далече, а и по шосето вървяхме още миля и половина. Край нас непрекъснато се точеха коли и ние отстъпвахме встрани докато минат. Джек мълчеше. Когато влязохме в храстите за да дадем път на една голяма кола, Джек каза:

— По дяволите разходката. Да се връщаме във фермата.

Минахме по страничен път, който пресичаше хълма, и после през ливадите излязохме право при фермата. Осветените прозорци на къщата се виждаха отдалече. Когато стигнахме сградата, на вратата стоеше Хоган.

— Добре ли се разходихте? — попита Хоган.

— Отлично — каза Джек. — Слушай, Хоган, имаш ли уиски?