Читать «Падналите ангели» онлайн - страница 201

— Нима сега не правим точно това?

Решена да го въвлече в желанието, тя предизвикателно раздвижи хълбоците си.

Той неволно навлезе по-дълбоко, после затаи дъх и леко се отдръпна, а по лицето му лъщяха капки пот.

— Това не е любов, то е секс: разкошен, възпламеняващ, но не е същото, като да се любиш.

— Престани да говориш за любовта!

Тя го удари ядосано и очерта с нокти резки по раменете и гърдите му.

Той хвана китките й и ги прикова нежно, но здраво долу на тревата.

— Трябва — настоя той, — защото именно провалът на любовта ни отпрати по онези безрадостни и изпълнени със страх пътеки.

— Това не са ти парламентарните дебати, Рафи!

Копнеейки повече от всичко за забрава, тя сви вътрешните си мускули в подлудяваща прегръдка.

Той изстена, отпусна глава и черната му влажна коса се разстла върху очите й. Тя отново се стегна и помисли, че е победила, когато и двамата бяха разтърсени от яростен спазъм.

За пореден път самообладанието му изневери. Той вдигна глава и каза с дрезгав глас:

— Позволи ми да те обичам, Марго, защото страстта никога няма да ти даде нищо друго освен временно облекчение.

— Може би си прав — прошепна тя, изпитвайки необяснимото желание да се разплаче. — Но страстта… е по-безопасна от любовта.

Той се надвеси над нея, широките му рамене закриха слънцето, изпълвайки света, така че не оставаше нищо друго истинско освен него.

— Безопасността не е достатъчна.

Неспособна да понесе изпитателния му поглед, тя затвори очи и трескаво се опита да улови отново забравата на страстта.

Той й заповяда остро:

— Погледни ме!

Макар че тя не искаше да се подчини, очите й се отвориха. Установи с ужас, че сякаш нямаше собствена воля. С още по-тих глас той каза:

— Заслужаваш повече, не просто сигурност, Марго. Вече си изстрадала мъките на любовта, нека сега почувстваш радостта.

Бариерите й падаха една по една и когато изведнъж се разпадна и последната, тя попадна във водовъртежа на страха, болката и гнева. Беше преживяла опустошението, защото никога не беше си позволила да преживее изцяло ужаса от миналото, но сега спомените я връхлетяха с такава жестокост, че мозъкът й сякаш започваше да се пръска. Отчаяният предсмъртен вик на баща й, кръвта му, която се стичаше по нейното лице. Хищни ръце и разкъсващ хоровод, който завинаги унищожи невинността й. Неща, неподдаващи се на описание, които бяха буквално невъобразими за едно израснало в сигурност осемнадесетгодишно момиче.

Тя извика от ужас, желанието отлиташе от нея, разтърсена издъно от отчаяни хлипания. Беше й студено, толкова студено и беше толкова сама…

Рафи веднага пусна китките й и я обгърна с ръце, защитавайки я с духа и тялото си от бурята.

— Обичам те, Марго! — каза той настоятелно. — Винаги ще те обичам. Никога няма отново да бъдеш пак сама.

Тя знаеше дълбоко в себе си, че ако някога се изправи пред целия ужас, ще умре.

Но не умря. Рафи беше до нея, с нея, неговата нежност и сила я пазеха, настоятелните му любовни думи бяха спасителният пояс, който я избавяше от унищожението.

Постепенно водовъртежът на ужаса започна да губи силата си и накъсаното й дишане се успокои. Миналото не се беше променило; спомените й все още бяха горчиви, раните още бяха дълбоки. Но неговата любов разпръскваше облаците на страха така неумолимо, както слънцето прогонва утринната мъгла.