Читать «Падналите ангели» онлайн - страница 203

Той се поколеба, после добави:

— Надявам се, че… това няма да има никакви нежелателни последици.

Тя разцъфна в радост и в замайващо усещане за женската си сила.

— Подобни последици няма да бъдат нежелателни за мене — каза тя спокойно. — А и ти сигурно би искал да имаш наследник.

Той я погледна стреснато. После, някак изведнъж, лицето му се озари отвътре и стана така лъчезарно, колкото и слънцето над тях.

— Това означава ли, че искаш да се омъжиш за мене?

Тя прокара нежно пръсти през разрешената му коса.

— Ако си сигурен, че искаш една жена с тъмно минало, не бих желала нищо по-силно от това, да бъда твоя съпруга.

— Ако съм сигурен! — Той я сграбчи със смях и се претърколи по гръб, така че тя се озова върху него. — Никога не съм бил по-сигурен в нещо през целия си живот.

— Прав беше, Рафи. Любовта е по-силна от страха и чувството е неизмеримо по-хубаво. — Тя потърка буза в неговата. — Бъди благословен за това, че беше по-смел от мене.

— Рискът си струваше. — Той я погали с обич по голия гръб. — Ти беше убедена, че няма да мога да устоя на чара на други жени, но не забравяй, казано е, че от разкаялия се женкар става най-добрият съпруг.

Тя се поколеба, после реши, че между тях трябва да има абсолютна откровеност.

— Честно казано, не можех да го повярвам. Знам, че казваш точно това, което искаш да кажеш… но все си спомням за вълка и за кожата му.

— Винаги съм оценявал жените според това, доколко ми напомнят за тебе, но никоя от тях дори на косъм не наподобяваше истинската Марго. — Той се засмя широко. — По-лесно ли ще ти бъде да ми повярваш, ако ти кажа, че съм се търкалял из достатъчно много поля, за да знам, че тревата не е по-зелена?

— Сега вече ме убеди. — Тя се засмя и положи глава на рамото му. — Би ли ми казал защо това неприлично твърдение е много по-убедително от приличното?

— По всяка вероятност, защото такава е човешката природа.

Докато лежаха така, Рафи се досети, че трябва да предпази Марго от слънцето, защото светлата й кожа щеше да изгори много по-лесно от неговата по-закалена тъмна кожа. Той полека я преобърна и я положи по гръб на тревата, после се изтегна над нея и се надигна на лакът, за да й направи сянка и слънцето да не я пече.

— Беше красива на светлината на свещта и си още по-красива на слънцето. — Той докосна деликатно един от избледняващите белези на ребрата й. В последните дни от синьо-черни те бяха станали жълто-маслинени. — Ще се радвам, когато това изчезне. — Гласът му стана по-уверен. — Ти си истинско чудо, Марго. Това, което си преживяла, би унищожило всяка друга, не толкова силна жена.

Тя хвана ръката му и я притисна към сърцето си.

— Нищо не отминава даром, любов моя. От деня, когато баща ми загина, само допреди десет минути страхът беше моят постоянен спътник, толкова близък до мене, колкото и собствената ми сянка. Но, странно, аз не се плашех от малките неща, защото най-лошото, което можех да си представя, вече се беше случило. В известен смисъл станах по-силна, по-способна да правя неща, които преди ми се струваха немислими. Затова можех да бъда добра шпионка.