Читать «Смърт в Маркет Бейсинг (Ранните случаи на Поаро. Част втора)» онлайн - страница 68

Поаро й връчи сутрешната кореспонденция.

— Имайте добрината, мадмоазел, да напишете любезни откази на всички тези писма.

Мис Лемън плъзна очи по отделните писма и надраска набързо по един йероглиф на всяко от тях. Тези отметки бяха разбираеми само за нея; те бяха неин собствен код: „леко сапунисване“; „шамар по лицето“ „мър-мър“; „лаконичен“ и прочие. Като направи това, тя кимна и вдигна глава за други нареждания.

Поаро й даде писмото на Амилия Бароуби. Тя го извади от двойния му плик, прочете го и погледна изпитателно.

— Да, мосю Поаро? — Моливът й закръжи във въздуха — готов — над стенографския бележник.

— Какво е вашето мнение за това писмо, мис Лемън?

Леко намръщена, мис Лемън остави молива и прочете отново писмото.

Съдържанието на едно писмо не значеше нищо за мис Лемън, с изключение на това какъв отговор трябва да му се съчини. Много рядко работодателят й прибягваше до нейните човешки, за разлика от служебните й качества. Това мъничко дразнеше мис Лемън, която инак беше много близо до идеалната машина, напълно и чудесно незаинтересувана от всички човешки дела. Истинската й страст в живота беше да усъвършенства систематизирането на документацията, в сравнение с което всички други систематизиращи системи щяха да потънат в забвение. Нощем тя мечтаеше за такава система. Но въпреки това мис Лемън беше напълно годна да прояви интелект в чисто човешките неща, което Еркюл Поаро добре знаеше.

— Е? — попита я той.

— Стара жена — отговори мис Лемън. — Здравата й трепери.

— А! Значи мислите, че тя е изплашена, така ли?

Мис Лемън, която беше на мнение, че Поаро живее достатъчно дълго време в Англия, за да разбира по-разговорния език, не отговори. Тя набързо погледна двойния плик.

— Много потайна — каза тя. — Нищо не може да се разбере.

— Да — отговори Еркюл Поаро, — забелязах това.

Ръката на мис Лемън увисна още веднъж с надежда над стенографския бележник. Този път Еркюл Поаро отговори:

— Съобщете й, че ще имам честта да й се обадя по всяко време, което тя ми посочи, освен ако не предпочита да се консултира с мен тук. Не печатайте писмото на машина… напишете го на ръка.

— Да, мосю Поаро.

Поаро й даде още писма.

— Това са сметки за плащане.

Сръчните ръце на мис Лемън бързо ги подредиха.

— Ще платя всички, но без тези.

— Защо? — попита Поаро. — В тях няма грешка.

— Те са от фирми, с които тепърва ще си имаме работа. Не е добре да се плаща веднага, когато току-що сте си открили сметка при тях — може да си помислят, че по-късно ще им искате кредит.

— О! — измърмори Поаро. — Прекланям се пред познанията ви за британските търговци.

— Няма нещо, което да не зная за тях — изрече мрачно мис Лемън.

Писмото за мис Амилия Бароуби беше своевременно написано и изпратено, но отговор не идваше. „Може би — мислеше си Еркюл Поаро — старата дама сама е решила загадката.“ Ала все пак малко се учудваше от факта, че в такъв случай тя не е написала любезен отговор, в който да го уведоми, че услугите му не са й повече необходими.