Читать «Смърт в Маркет Бейсинг (Ранните случаи на Поаро. Част втора)» онлайн - страница 66

— А сега, Артър — каза Поаро с леко променен глас, който вече не беше глас на чужденец, а беше съвсем като на англичанин, дори с лек нюанс на кокни³⁰. — Можеш ли да ми кажеш, повтарям — можеш ли да ми кажеш — нещо за смъртта на мисис Клапъртън?

Шията на куклата затрептя слабо, дървената й долна челюст се отпусна и раздвижи плавно; един висок, писклив женски глас изговори:

— Какво има, Джон? Вратата е заключена. Не искам да ме безпокоят стюардите…

Отекна вик — катурна се стол — един мъж скочи на крака, олюлявайки се, с ръка на гърлото… опитвайки се да каже нещо… опитвайки се упорито… А после изведнъж тялото му като че изгуби жизнените си сили и се строполи тежко на пода.

Това беше полковник Клапъртън.

Поаро и корабният лекар се надигнаха от проснатата на земята фигура.

— Боя се, че това е краят. Сърцето — каза накратко лекарят.

Поаро кимна.

— Шокът от разкриването на трика му пред всички — обобщи той.

После се бърна се към генерал Форбс:

— Вие, генерале, ми помогнахте с ценния намек, като споменахте за сцената на мюзикхола. Аз се зачудих — помислих — и накрая решението ме осени. Заключих, че преди войната Клапъртън е бил вантрилок³¹. В такъв случай трима души твърде лесно биха могли да чуят мисис Клапъртън да говори от каютата си, когато тя вече е била мъртва…

Ели Хендърсън беше застанала до него. Очите й бяха мрачни и пълни с мъка.

— Вие знаехте ли, че сърцето му е слабо? — попита тя.

— Досещах се… Мисис Клапъртън говореше за своето сърце, че е болно, но тя, според мен, беше от онзи тип жени, които желаят да минават за болни. После намерих на земята едно късче от рецепта с предписана много силна доза дигиталин. Дигиталинът е лекарство за сърцето, но то не би могло да е на мисис Клапъртън, защото дигиталинът разширява зениците на очите. Не бях забелязвал такова явление при нея, но когато погледнах неговите зеници, веднага видях признаците.

Ели промърмори:

— И си помислихте… че това може да свършило този начин?

— Най-добрият начин, мадмоазел, не смятате ли? — отговори галантно Поаро.

Той видя сълзите в очите й. Тя каза:

— Вие сте знаели. Вие сте знаели през цялото време… че не ми беше безразличен… Но той не го направи заради мен… Тези момичета… младите… това го накара да почувства робството си. Искаше да се освободи, преди да е станало твърде късно… Да, аз съм сигурна, че затова го е направил… Кога се досетихте… че той е убиецът?

— Неговото самообладание беше прекалено съвършено — отвърна простичко Поаро. — Колкото и обидно да се държеше с него жена му, тя сякаш никога не можеше да го засегне. Това означаваше, че или той е бил толкова свикнал с грубостите й, че тя не е могла да го обиди, или че… eh bien… реших да заложа на другата алтернатива — и се оказах прав… Клапъртън разчиташе много и на илюзионистичните си способности… Вечерта преди престъплението той се престори, че се е издал. Но човек с качествата на Клапъртън никога не се издава. За такова мнимо издаване трябваше да има някаква причина. Ако хората го смятат за илюзионист, те не биха допуснали, че е и вантрилок.