Читать «Смърт в Маркет Бейсинг (Ранните случаи на Поаро. Част втора)» онлайн - страница 69

Пет дни по-късно, когато мис Лемън получи сутрешните си инструкции, тя каза:

— Тази мис Бароуби, на която писахме — нищо чудно, че не ни отговори. Тя е починала.

Еркюл Поаро отбеляза тихо:

— А… починала. — Това прозвуча по-скоро като отговор, а не като въпрос.

Мис Лемън отвори чантата си и извади изрезка от вестник.

— Видях го в метрото и го откъснах — поясни тя.

Одобрил негласно факта, че макар мис Лемън да употреби думата „откъснах“, тя грижливо беше изрязала с ножици съобщението, Поаро го прочете. То беше поместено в рубриката „Раждания, смъртни случаи и бракове“ на „Морнинг Поуст“: „На 26 март в Роузбанк, Чармънс Грийн, внезапно почина Амилия Бароуби, на седемдесет и три години. Да не се носят цветя.“

Като го прочете, Поаро измърмори полугласно: „Внезапно“, а после бързо додаде:

— Ще бъдете ли така любезна да напишете едно писмо, мис Лемън?

Моливът застина във въздуха. Мис Лемън, замислена над сложностите на систематизиращата система, се зае да стенографира бързо и точно:

Уважаема мис Бароуби,

Не получих отговор от Вас, но тъй като ще бъда в околностите на Чармънс Грийн в петък, ще ви се обадя същия ден, за да обсъдим по-подробно въпроса, за който ми споменахте във Вашето писмо.

Искрено Ваш и прочие…

— Напишете писмото на машина, моля ви. И ако го пуснете веднага, то ще пристигне довечера в Чармънс Грийн.

На другата сутрин едно писмо с черна рамка на плика пристигна с втората поща:

Драги господине,

В отговор на Вашето писмо Ви съобщавам, че моята леля, мис Бароуби, почина на двадесет и шести, така че посещението, за което споменавате в писмото си, става безпредметно.

Искрено Ваша: Мери Делафонтейн.

Поаро се усмихна вътрешно. „Става безпредметно… О, ще проверим това. Eh avant — към Чармънс Грийн.“

Роузбанк беше къща, която изглеждаше подходяща за името си³³, а това не можеше да се каже за повечето къщи от същия вид и характер.

Еркюл Поаро се спря по средата на пътеката, отвеждаща до входната врата, и хвърли одобрителен поглед към подредените лехи от двете си страни. Розови храсти, които обещаваха да разцъфтят богато по-късно през годината, жълти разцъфтели нарциси, ранни лалета, сини зюмбюли… последната леха беше частично оградена с раковини.

Поаро си прошепна тихо:

— Как беше онова стихче от английската детска песничка?

Лельо Мери, я кажи:

как в градината растат

раковини и камбанки

за момите сладуранки?

„Градината не е точно такава — реши той, — но да се надяваме, че ще срещнем поне една хубава мома, за да се оправдаят детските стихчета.“

Входната врата се отвори и една хубава млада прислужница с боне и престилка изгледа подозрително чужденеца с буйни мустаци, който си говореше сам в предната градина. Тя беше, както Поаро забеляза, много хубаво момиче с кръгли сини очи и розови бузи.

Поаро повдигна галантно шапката си и каза:

— Пардон, дали мис Амилия Бароуби живее тук?

Младото момиче ахна и очите му станаха още по-кръгли.

— О, сър — отговори то, — не знаете ли? Тя умря. Най-внезапно. Във вторник вечерта.

Момичето се поколеба, раздвоявано от два могъщи инстинкта: първия — отвращение към чужденеца; втория — приятното забавление на нейното съсловие да си побъбри за болести и смърт.