Читать «Смърт в Маркет Бейсинг (Ранните случаи на Поаро. Част втора)» онлайн - страница 70

— Вие ме изненадвате — отбеляза Еркюл Поаро недостатъчно искрено. — Имах среща с дамата за днес. Все пак може би ще мога да се видя с другата дама, която живее тук.

Младото момиче не знаеше какво да отговори.

— Госпожата ли? — каза то след малко. — О, сигурно ще може да я видите, но всъщност не зная дали тя изобщо желае да приеме някого.

— Ще ме приеме — отговори Поаро и подаде на момичето визитна картичка.

Авторитетният му тон изигра необходимата роля. Розовобузото момиче хлътна вътре и покани Поаро във всекидневната, която беше вдясно от преддверието. После с картичката в ръка то тръгна да съобщи на господарката си за госта.

Еркюл Поаро се огледа. Стаята беше напълно традиционна — тапети с цвят на овесено брашно, с фриз около тавана, неопределими кретони, възглавнички и завеси в розово и най-различни китайски дреболийки и украшения. Нищо в стаята не се открояваше, не показваше определена индивидуалност.

Изведнъж Поаро, който беше много чувствителен, усети, че нечии очи го наблюдават. Обърна се. Едно момиче стоеше на входа на френския прозорец — малко, бледо момиче с доста черна коса и подозрителни очи.

То приближи и когато Поаро направи лек поклон, момичето попита рязко:

— Защо сте дошли?

Поаро не отговори. Той само повдигна вежди.

— Вие сте адвокат, нали? — Английският на момичето беше добър, но никой нито за миг не би я взел за англичанка.

— Защо трябва да бъда адвокат, мадмоазел?

Момичето го изгледа нацупено.

— Мислех, че може да сте такъв. Мислех, че сте дошли да кажете, че тя не е знаела какво върши. Чувала съм как му казват на това — неподобаващо въздействие, нали? Но не е така. Тя искаше аз да наследя парите и те са мои. Ако потрябва, ще си взема мой адвокат. Парите са мои. Тя го е написала така и така ще бъде. — Момичето гледаше заплашително, издало напред брадичка, а очите му искряха.

Вратата се отвори, една висока жена влезе и каза:

— Катрина!

Момичето се сви, почервеня, измърмори нещо и излезе през прозореца.

Поаро се обърна към новодошлата, която, изричайки само една дума, се беше справила много ефикасно с положението. Гласът й беше авторитетен, пренебрежителен и с нотка на благовъзпитана ирония. Поаро разбра веднага, че това е собственицата на къщата, Мери Делафонтейн.

— Мосю Поаро? Аз ви писах. Не може да не сте получили писмото ми.

— Уви, отсъствах от Лондон.

— О, разбирам, това обяснява случая. Трябва да ви се представя. Казвам се Делафонтейн. Това е моят съпруг. Мис Бароуби беше моя леля.

Мистър Делафонтейн бе влязъл така тихо, че присъствието му бе останало незабелязано. Той беше висок човек с посивяла коса и неопределени маниери. Имаше нервния навик да си попипва брадичката. Поглеждаше често към жена си и беше ясно, че чака тя да започне всеки разговор.

— Трябва да ви се извиня — каза Еркюл Поаро, — че се натрапвам при тази ваша тежка загуба.

— Аз разбирам, че това не е ваша грешка — отвърна мисис Делафонтейн. — Леля ми почина във вторник вечерта. Смъртта дойде съвсем неочаквано.