Читать «Смърт в Маркет Бейсинг (Ранните случаи на Поаро. Част втора)» онлайн - страница 33

— Тук ще се преизпълним с екскурзиантски дух — забелязах аз с гримаса.

Мери Дюрант се съгласи с мен.

— Напоследък Ебърмът става непоносим през летните месеци — каза тя. — Леля ми твърди, че преди е бил съвсем различен. Сега не можеш, казва тя, да вървиш по тротоарите от хора.

— Но за бизнеса е добре, мадмоазел.

— За нашия специално не особено. Ние продаваме само редки вещи, ценни неща. Не се занимаваме с разни стари боклуци. Леля ми има клиенти в цяла Англия. Ако им трябва маса или стол от определен период, или порцеланов предмет, те пишат на леля ми и след време тя им ги изпраща. Така е и в този случай.

Проявихме интерес и девойката ни обясни подробно всичко. Някакъв американски джентълмен, мистър Дж. Бейкър Уд, бил колекционер на миниатюри. На пазара се появила много ценна колекция от миниатюри и мис Елизабет Пен — лелята на Мери — ги купила. Тя писала на мистър Уд, описала миниатюрите и назовала цената. Той отговорил, изразявайки съгласието си да купи колекцията, както му била представена, и молейки някой да му донесе редките предмети, за да ги види — той бил отседнал в Чарлок Бей. Лелята изпращала мис Дюрант като представител на фирмата.

— Миниатюрите са прекрасни, разбира се — продължи тя. — Но не мога да си представя някой да плати толкова пари за тях. Петстотин лири! Колко много пари са това! Правени са от Козуей. Правилно ли се изразих? Така съм объркана в тези неща.

Поаро се усмихна:

— Вие нямате още опит, така ли, мадмоазел?

— Липсват ми познания — потвърди Мери с тъга. — Нас, младите, никой не ни е учил за старинните неща. Има много да наваксвам.

Тя въздъхна. После изведнъж видях как тя почти зяпна от почуда. Тя седеше с лице към прозореца и погледът й беше насочен към вътрешния двор. Девойката бързо изрече нещо, скочи от стола си и се втурна навън от салона. Върна се след малко, задъхана и с извинение на уста.

— Така съжалявам, задето побягнах така. Но ми се стори, че видях някакъв мъж да взема куфара ми от автобуса. Втурнах се след него, но се разбра, че куфарът е негов. Той е почти същият като моя. Така глупаво се почувствах! Излезе, че обвинявам този човек в кражба.

Разсмя се при тази своя мисъл.

Поаро обаче не се разсмя.

— Как изглеждаше този мъж, мадмоазел? Опишете ми го, моля!

— Беше с кафяв костюм. Слаб и висок млад човек с много особени мустаци.

— Аха — досети се Поаро. — Нашият приятел от вчера, Хейстингс. Познавате ли го, мадмоазел? Виждали ли сте го преди?

— Не, никога. Защо?

— Нищо. Просто е много странно, нищо повече.

Той отново потъна в мълчание и не взе повече участие в разговора, докато нещо, казано от Мери Дюрант, не привлече вниманието му.

— Какво казахте, мадмоазел?

— Казах, че на връщане трябва да внимавам за „злосторници“, както ги наричате вие. Очаквам мистър Уд да плати в брой. Ако нося петстотин лири в банкноти, сигурно ще бъда добра плячка за някой злосторник.