Читать «Доводите на разума» онлайн - страница 96

Глава 17

Докато сър Уолтър и Елизабет правеха всичко, за да ускорят хода на щастливите събития в Лора Плейс, Ан също поднови едно свое познанство, макар и от доста по-различен характер.

Беше се отбила у някогашната си гувернантка и от нея научи, че в Бат се намира и една бивша нейна съученичка, която непременно трябваше да види, защото на времето се бе отнесла особено мило с Ан, а в момента бе изпаднала в тежко положение. По времето, когато Ан бе изпитвала най-силна необходимост от съчувствие, мис Хамилтън, сега мисис Смит, й бе оказала неоценима помощ. Ан бе заминала за училището дълбоко нещастна, преизпълнена от скръб по майка си, която така нежно бе обичала, тежеше й и раздялата с дома и по онова време страдаше като всяко четиринайсетгодишно момиче, измъчвано от болезнена чувствителност. Тогава мис Хамилтън, която бе по-голяма с три години от нея, бе все още в училището, тъй като нямаше близки роднини и дом, където да се върне, прояви към момичето такава огромна доброта, че донякъде успя да я утеши. Ан винаги си спомняше за това с благодарност.

Мис Хамилтън бе напуснала училището и скоро след това се бе омъжила. Единственото, което се знаеха за мъжа й бе, че е богат. Ан не бе получавала вести за нея до момента, в който научи от някогашната си гувернантка за сериозния и твърде неочакван обрат в съдбата на своя та приятелка.

Тя беше овдовяла и живееше в бедност. Съпругът й се оказал доста разточителен човек и след смъртта си — преди около две години — оставил всичките си дела в ужасно състояние. Наложило й се да се пребори с какви ли не трудности, а освен всичките си останали грижи била сполетяна от жесток пристъп на ревматизъм, който се отразил много зле на краката й. Бе станала почти инвалид. Това бе причината бе да дойде в Бат и да си намери квартира недалече от горещите бани. Сега мисис Смит живееше много скромно, не можеше да си позволи дори да наеме прислужница и разбира се, нямаше почти никаква възможност да се движи в обществото.

Общата им позната в лицето на гувернантката беше убедена, че с посещението си Ан ще достави огромна радост на мисис Смит. Ан реши да отиде при нея колкото може по-скоро. Не спомена вкъщи нищо от онова, което бе научила и което възнамеряваше да стори, пък и то едва ли би представлявало интерес за семейството й. Каза само на лейди Ръсел, която напълно й влезе в положение и с удоволствие я закара до мястото, което Ан си избра като най-близко до квартирата на мисис Смит в Уестгейт Лоджингс.

Ан посети дамата, възстанови отношенията си с нея и между тях отново припламна интерес една към друга. Първите десет минути бяха доста трудни и изпълнени с вълнение. Бяха минали дванайсет години от раздялата и всяка от тях бе станала малко по-различна от онова, което другата помнеше. Времето бе превърнало красивото, мълчаливо и незряло петнайсетгодишно момиче, каквато бе Ан тогава, в дребна и изящна и двайсет и седем годишна жена, на чиято красота не липсваше нищо освен пищност, с маниери, които въпреки че бяха безупречни, бяха останали все така кротки и нежни. Но изминалите дванайсет години така бяха променили хубавата, добре възпитана и в цветущо здраве и самочувствие мис Хамилтън, че в лицето на бедната, болна и безпомощна вдовица едва можеше да се разпознае девойката, която приема посещението на някогашната си подопечна като оказана чест. Скоро неудобството от първата среща премина и те се поддадоха на вълнуващи спомени за отминалите времена.