Читать «Коледата на Поаро» онлайн - страница 86

Изведнъж долови присъствието на стария иконом и попита:

— Да, Тресилиън, какво има?

Възрастният човек изглеждаше притеснен.

— Исках да говоря с господин Лий, но не бих желал да го безпокоя сега.

Поаро попита:

— Да не се е случило нещо?

Тресилиън отвърна:

— Странна работа, сър. Нищо не разбирам.

— Кажете ми — подкани го Поаро.

Икономът се поколеба за миг, после каза:

— Ами става въпрос за следното, сър. Може да сте забелязали, че от двете страни на входната врата има по едно артилерийско гюлле. Големи, от камък. Ами… едното го няма, сър.

— Откога?

— И двете бяха там тази сутрин, сър. Мога да се закълна.

— Да отидем да видим.

Излязоха пред входната врата. Поаро се наведе и огледа останалото гюлле. Когато се изправи, лицето му имаше много сериозен вид.

Тресилиън каза с треперещ глас:

— На кого му е притрябвало да краде такова нещо, сър? Нищо не разбирам.

Детективът изрече:

— Това не ми харесва. Никак не ми харесва.

Старецът го наблюдаваше тревожно. След малко каза:

— Какво ни сполетя, сър? След смъртта на господаря този дом вече не е същият. През цялото време имам чувството, че сънувам. Обърквам нещата и понякога си мисля, че вече не мога да вярвам на очите си.

Поаро поклати глава:

— Грешите. Трябва да вярвате само на собствените си очи.

Старецът възрази:

— Зрението ми е слабо, вече не виждам както едно време. Бъркам предмети, бъркам хора. Вече съм прекалено стар за работа.

Еркюл Поаро го потупа по рамото:

— Кураж!

— Благодаря ви, сър. Много сте добър. Но вече съм много стар, зная го. Все си спомням едно време и тогавашните лица. Госпожица Джени, господарите Дейвид и Алфред — все ги виждам като малки. От онази вечер, когато господин Хари пристигна…

Поаро кимна:

— Да, точно това си мислех. Преди малко казахте „След смъртта на господаря“, само че всичко е започнало преди това. След като господин Хари се върна, нали така, оттогава нещата се промениха и започнаха да ви изглеждат като насън?

Икономът рече:

— Имате право, сър. Точно оттогава. Господин Хари винаги е носел беди у дома, дори и едно време.

Очите му се спряха върху празното място, където стоеше гюллето.

— Кой може да го е взел, сър? — прошепна. — И защо? Същинска лудница.

Еркюл Поаро каза:

— Боя се, че не е лудница, а точно обратното! Някой знае много добре какво прави! И някой, Тресилиън, се намира в голяма опасност.

Той се обърна и влезе обратно вътре.

В този момент Пилар излезе от кабинета. Страните й бяха поруменели. Държеше главата си високо вдигната, а очите й блестяха.

Когато Поаро се приближи към нея, тя внезапно тропна с крак и извика:

— Няма да приема!

— Какво няма да приемете, мадмоазел? — попита детективът.

Пилар отвърна:

— Алфред току-що ми каза, че ще получа дела на майка ми от наследството на дядо.

— Е, и?

Тя още веднъж тропна с крак.

— Не разбирате ли? Те ми го дават — дават го на мен.

— Трябва ли това да наранява гордостта ви? И това, което казват, е вярно — че по право то ви принадлежи?