Читать «Певците на времето» онлайн - страница 168

Муун така или иначе си имаше своя светлинка — познатото, дружелюбно сияние от рогата на Трейл. Тя й позволяваше да наблюдава изопнатото от напрежение лице на Франсис Крейк, който се взираше в мрака напред. Горкият Франсис, неочаквано за самата себе си помисли тя.

Тя се сгуши по-близо до топлото, силно тяло на Трейл. Най-после нещо завършено, каза си тя. Мечтите на Малкия вероятно щяха да се осъществят тук и именно затова той седеше като на тръни. Шаваше неспокойно и си мърмореше с изключен транспозер. Муун се зачуди какво ли ще стане, ако мечтите му наистина се сбъднат. Да речем, че успее да убеди тази тяхна древна Майка да тръгне с тях. Или пък — че Костенурките се преродят в тяхното собствено време. Или пък — че най-накрая се завърнат живи и здрави… но къде? Нима би могла да заживее отново в ранчото на родителите си в Ню Мексико?

За нейна изненада Трейл наведе голямата си глава и я опря до нейната.

— Не бой се, Муун — измуча тихо той и топлият му ласкав дъх раздвижи косата й. — Ти искаш така. Аз също.

Тя въздъхна и му се довери, без да иска обяснение. Не беше много спокойна, но щом Трейл й казва да не се бои — е, няма.

Платформата внезапно спря. Муун зяпна и присви очи, тъй като я ослепи ярка светлина. Тунелът ги бе извел на открито и осветено място.

Намираха се на дъното на обширна кръгла яма, напомняща кратера на угаснал вулкан, обградена отвсякъде със стръмни и високи гранитни скали, които спираха лъчите на ужасната неутронна звезда. От леда нямаше и следа; възпираха го извисяващите се до небето канари.

Макар никъде да не се виждаше слънце, площадката бе ярко осветена — като лятно пладне на ранчото, каза си Муун. Тя примижа и откри, че светлината идва от бързо сменящи се в небето разноцветни огнени завеси.

— Сияние — промърмори Франсис Крейк, отправил поглед нагоре. Енергетичните частици от мъртвите звезди караха небето да пламти. — И толкова дяволски ярко! Всъщност вече можем да свалим защитните си костюми, няма защо да се страхуваме от радиацията.

Нито пък от студа, помисли си Муун, когато с изненада откри, че тук е топло. Гледката й достави внезапно, неочаквано удоволствие. Всичко наоколо беше толкова красиво! В средата на дълбоката кръгла котловина, в която се намираха, се простираше разкошно просторно езеро, изпъстрено с острови.

И навсякъде бликаше живот. Ливадите гъмжаха от Костенурки — дребни, по-едри и дори няколко направо огромни, със сребристи черупки, който изглежда бяха началниците.

Крейк също се озърташе удивен.

— Това трябва да е люпилнята им, Муун! — каза той. — Бях чувал за мястото, но никога не съм очаквал, че ще го видя с очите си. Тези Костенурки сигурно са от новото поколение, значи и Майката трябва да е някъде наблизо.