Читать «Певците на времето» онлайн - страница 166

— Ето! — изграчи той и посочи с лапа. — Равнината точно преди леда!

— Знам — процеди през зъби Крейк, борейки се с лостовете за управление.

Това не беше най-добрия начин за приземяване. Обикновено първо обикаляш на ниска орбита около планетата, докато намериш най-подходящото място, после се спускаш към повърхността в плавна спирала — около половината планета, ако е необходимо. Да, но обикновено по петите не те следват въоръжени кораби.

Крейк погледна екрана и изруга.

— Там няма нищо — изръмжа той. — Къде са ви градовете?

Дори в този напрегнат момент Малкия успя да се престори на възмутен.

— Братството предпочита да не се тълпи в градове — изкряка той и гушата му почервеня. — Изпълнявай нарежданията ми! Приземи този апарат!

Крейк отново изруга — за кой ли път вече през последните минути — и имаше основателна причина за това, тъй като работата му се усложняваше. На планетата духаха силни ветрове, отвсякъде стърчаха скалисти върхове, а и колкото повече се снижаваха, толкова по-силно се мятаха на всички страни. Единствено благодарение на стегнатия предпазен колан още не бе излетял от пилотската седалка. В прозореца зърна отражението на позеленялото лице на Муун Бъндиран, която точно в този миг сложи ръка пред устата си.

Крейк беше благодарен, че поне облаци нямаше, което му осигуряваше неограничена видимост към площадката, избрана от Малкия за кацане. Крейк зърна широка пукнатина в леда, която се проточваше на няколко километра от ръба и премигна от изненада. Подобни разкъсвания в дебелия лед на шапката не бяха характерни; но нямаше време да я проучва. Нямаше време за нищо извън задачата по приземяването, тъй като ветровете, духащи откъм леда, бяха изключително силни. Мощните вихри едва не преобърнаха малкия летателен апарат, когато беше почти до земята. С неимоверни усилия Крейк го изправи, за да го приземи невредим.

После докоснаха повърхността, плъзнаха се и спряха на сантиметри от грамадата лед.

Над главите им се разнесе оглушителен трясък, който подсказа на Крейк, че поне един от следващите ги кораби е летял плътно зад тях. Той надзърна навън и видя как корабът на Костенурките се плъзга и заковава на стотина метра от тях. Още не бе напълно спрял, когато изходните му люкове се бяха отворили.

Две огромни Костенурки скочиха долу и тромаво се затичаха към тях.

— Отвори люка — замоли се Малкия. — Трябва веднага да излезем, с вдигнати ръце, за да им покажем, че не идваме при Майката с лоши намерения.

— Още не! — изръмжа Крейк. — Първо защитните костюми — само за миг ще се изпържим там вън!

— Тогава ги обличайте бързо и ме последвайте! — изграчи Костенурката.

На него защитен костюм не му трябваше и той се втурна, препъвайки се, към изходния люк на разузнавателния апарат. Останалите се заблъскаха в тясното пространство и взеха да вадят наметалата и шлемовете, които щяха — поне така се надяваше Крейк — да ги предпазват за известно време от смъртоносната радиация, пронизваща планетата на Майката от пъкъла до небесата й.